Смигна ми.
Плътният плат натъртваше задните ми части. Бързо набрахме височина.
Пресичането на Равнината на страха е по-бързо по въздуха, но при все това е ужасяващо. Вятърни китове се носеха по пътя ни. Стрелнахме се покрай тях. Бяха твърде бавни, за да се задържат редом с нас. От гърбовете им излетяха тюркоазени твари, подобни на скатове. Пляскайки тромаво с криле, те уловиха течението и се издигнаха над нас, а после се устремиха надолу като атакуващи орли, недоволни от присъствието ни във въздушните им територии. Не можехме да ги надминем, но с лекота успяхме да се изкачим над тях, макар че възможностите ни бяха ограничени. На прекалено голяма височина въздухът се разрежда твърде много и не е подходящ за човешки същества. Китовете можеха да се вдигнат поне още два километра и да послужат за платформи на скатовете.
Имаше и други летящи твари — по-дребни и не толкова опасни, но все пак доста хищни. В крайна сметка успяхме да си пробием път. Когато един скат ни атакува, Шепота го победи с помощта на тавматургичното1 си изкуство.
Докато се занимаваше с врага, се наложи да се откаже от контрола над килимчето. Падахме неовладяно, докато тя изблъска ската. По време на приключението се разделих със закуската си, но само толкова. Така и не попитах Брестака и Кеглата как са го преживели те. Знам, че надали ще искат да се лишат и от последните си капки достойнство. Шепота не атакува първа. Такова е основното правило за оцеляване в Равнината на страха: Не нанасяй първия удар. Ако го сториш, ще се замесиш в нещо повече от дуел. Всяко чудовище от близките околности ще хукне по петите ти.
Пресякохме долината без да пострадаме, както обикновено става при пътуване с килимчетата, и продължихме полета си през целия ден и през цялата нощ. Завихме на север. Въздухът стана по-студен. Шепота ни свали на по-малка височина и понамали скоростта. Утрото ни посрещна над Защитника, където Отрядът бе служил, когато за пръв път попаднахме под командването на Господарката. С Брестака жадно се озъртахме през краищата на килима.
Протегнах ръка и извиках:
— Та това е Дяла!
Навремето държахме за кратко крепостта. Брестака посочи на другата страна. Там лежеше Веслоград, където изиграхме няколко чудесни, кървави номера на Бунта и си навлякохме мъстта на Хромия. Шепота летеше толкова ниско, че дори различавах лицата на хората по улицата. Веслоград не ми се стори по-приятелски настроен, отколкото преди осем години.
Подминахме го и се понесохме над върховете на дърветата на Великата гора, древен и девствен лес, от който Бялата роза бе ръководила кампаниите си срещу Властелина. Около обяд Шепота рязко намали скоростта на килима. Полека се реехме към застроена нарядко площ, която навремето е била сечище. Куп могили в средата издаваха ръкотворното човешко участие, макар че гърбиците им едва се различаваха сред зеленината.
Шепота кацна на една уличка в град почти само от руини. Предположих, че това е селището, обитавано от Вечната стража, чиято задача била да отблъсква скитниците из Могилните земи. Вършили си работата съвестно, но в крайна сметка безразличието на онези, чиято свобода бранели, се оказало пагубно…
На Възкресителите им отнело триста и седемдесет години да отворят Могилните земи, но така и не получиха каквото искат. Господарката се завърна, заедно с Покорените, а Властелина си остана окован. Господарката буквално изкорени движението на Възкресителите и им очупи клонките. Страхотна награда, а?
Няколко души излязоха от една сграда, в която се правеше ремонт. Подслушах разговора им с Шепота и дори разбрах една-две думи.
— Спомняш ли си езика на Защитника? — попитах Брестака, докато се опитвах да раздвижа схванатите си мускули.
— Ще си го припомня. А ти защо не хвърлиш едно око на Кеглата? Не ми изглежда добре!
Нищо му нямаше. Просто беше ужасен до смърт. Отне ми известно време да го убедя, че отново сме на твърда земя. Местните — наследници на Стражата, която охранявала Могилните земи в продължение на столетия, ни показаха покоите ни. Градчето постепенно се възстановяваше. Бяхме първите от цяла приливна вълна нови обитатели.
Три дни по-късно, със следващия полет на Шепота, дойдоха Гоблин и още двама от най-добрите ни войници. Казаха, че Братството било напуснало Скрежоград.
Попитах дали им се е сторило, че Хромия още ни се сърди.