Когато напрежението ставаше прекалено голямо за мен, се качвах на хълма да гледам Черния замък.
Това беше рационално поемане на риск — като на дете, което се покатерва на клона на дърво, надвиснало над смъртоносен водопад. Колкото повече приближавах замъка, толкова повече той съсредоточаваше вниманието ми. На двеста метра оттам всички други проблеми изчезваха. Бях сигурен точно какво означава това: че сянката на Властелина надвисва над света. Разбирах чудесно как се е чувствала Господарката, когато е научила за евентуалното възраждане на съпруга си. Всяка моя емоция се оцветяваше с лек оттенък на отчаяние.
По определен начин Черният замък представляваше нещо повече от порта, през която може би ще излезе най-великото зло на света. Беше конкретизация на метафорични концепции — жив символ. Оказваше влияние, присъщо на великите катедрали. Досущ като катедрала, представляваше много повече от проста сграда.
Можех да се взирам в обсидиановите му стени и гротескните декорации, да си спомням историите на Скубльо и при все това нямаше начин да не се гмурна в дълбините на собствената си душа — така и не престанах да се самопретърсвам за поне капка благоприличие, останала скрита през по-голямата част от съзнателния ми живот. Замъкът беше, ако така предпочитате, морален жалон. Стига да имаш мозък и изобщо — някаква чувствителност.
От време на време ме съпровождаха Едноокия, Гоблин, Брестака или някой друг от момчетата. Никой от тях не си тръгна недокоснат. Стояха там с мен, говореха баналности за постройката или с важен вид приказваха за ролята й в бъдещето на Отряда и през цялото време нещо в душите им се променяше.
Не вярвам в абсолютното зло. И на други места в Аналите съм развивал специфичните си виждания, които повлияват всяко мое наблюдение по време на изпълнението на длъжността ми на Хроникьор. Вярвам, че има наша и тяхна страна, като добрите и лошите се определят постфактум — от онези, които оцелеят. При хората често се случва различни неща да се възприемат като добри от една гледна точка и зловещи — от друга. По време на войната с Бунта, преди осем и половина години, служехме на страната, възприемана като „зловеща“ и „тъмна“. Но извращенията, дело на последователите на Бялата роза, които видяхме, бяха много повече от тези на Господарката. Злодеите от наша страна поне бяха в правото си. Светът знаеше какво е положението на Господарката. Именно Бунтът беше организацията, чиито идеали и етика не хармонираха с фактите и ставаха променливи като времето и гъвкави като змия.
Но се отклонявам от темата. Черният замък оказваше такова влияние. Караше те да обходиш всички околовръстни пътища и cul-de-sac7, и фалшивите пътеки, които си проправил по време на живота си. Караше те да направиш преоценка. Приискваше ти се да застанеш някъде, пък ако ще и откъм черната страна. Оставяше те недоволен от собствения ти податлив морал. Подозирам, че именно заради това Хвойноград беше решил да се преструва, че той не съществува. Замъкът беше крайност, изискваща крайно решение от свят с предпочитания към относителността.
Глезанка често присъстваше в мислите ми, когато стоях под тези черни, лъскави стени. Когато се качвах тук горе, тя се превръщаше в антипод на замъка. Беше белият полюс и абсолютна противоположност на онова, което символизираше черната постройка. Откакто бях осъзнал коя е, не бях прекарвал особено много време в нейно присъствие, но ясно си спомням как и Глезанка ме поставяше пред морално изпитание. Чудех се как ли щеше да ми подейства сега, след като е имала нужното време да порасне. Ако съдим по думите на Скубльо, очевидно не е излъчвала по същия начин като Черния замък. Основният му интерес към нея е бил да я завлече на горния етаж. А и Гарвана не беше поел по пуритански коловози. Ако изобщо е тръгнал нанякъде, то беше навлязъл още по-дълбоко в мрака — пък ако ще и от най-висши мотиви.
Вероятно в това имаше някакво послание, наблюдение, от което да се правят изводи. Ето го значи Гарвана, който се държи с прагматичната аморалност на принц от Ада — всичко в името на това да спаси детето, което представлява най-голямата надежда на света за спасение от Господарката и Властелина.
О, прекрасно би било, ако светът и моралните му въпросителни бяха като някаква игра с ясно различими черни и бели фигури, твърди правила и липсваща и най-слаба отсянка на сиво.
Дори Аса и Скубльо успяваха да почувстват аурата на замъка, стига да ги качиш тук по дневно време и да ги накараш да постоят, втренчени в тези тягостни стени.