Джон Лескроарт
Наградата
„Едно нещо е… тази работа между мъжете и жените, но има множество далеч по-важни неща, например храната.“
1.
В деня, в който откри тялото, Мики Дейд се събуди под едно дърво на връх Тамалпайъс1.
Спането на открито няколко нощи в седмицата му бе станало навик от около четири месеца. В багажника на своето, купено на старо, „Камаро“ винаги държеше за всеки случаи един спален чувал и като се почнеше от средата на май, когато времето се оправяше навсякъде другаде, освен в Сан Франциско, след работа той напускаше града и поемаше в първата хрумнала му посока.
Дори в урбанизирания, пренаселен район на санфранциския залив, се намираха безброй места, където човек можеше просто да спре, да си остави колата и да се просне на земята под прикритието на дървета и храсти, или пък в заслона на някоя пясъчна дюна в един от градските, окръжните и дори националните паркове, на плажа, или край второстепенен път, а защо не и в спокойно предградие, охранявано от доброволни дружинки.
Миналия понеделник, още по светло бе стигнал до Удсайд, невероятно градче от селски тип, сгушено в предпланинските хълмове зад Пало Алто, и там спа под един стар каменен мост, надвиснал над пресъхнало речно корито. Два дни по-късно навлезе на няколкостотин метра навътре по запустял безименен разкалян път, пресичащ гората отвъд Бърлингейм, близо до язовира Кристъл спрингс. Снощи се придвижи на север в Марин каунти, изкачи се наполовината на връх Тамалпайъс и спря под стар нискостеблен дъб в запуснат непавиран паркинг.
Винаги се събуждаше при първите лъчи, така че тази сутрин, още преди слънцето да огрее хълмовете зад Оуклънд, той вече беше на моста Голдън Гейт. Слушаше музиката от ай-пода си през тонколоните. Понеже бе средата на септември крайбрежната мъгла, както обикновено по това време на годината, си даваше почивка. Лазурното безоблачно утринно небе бе ослепително. Мики с лекота различаваше миниатюрните точици на островите Фаралон, отстоящи на четирийсетина километра навътре в измамно спокойния Тих океан.
Отмина моста и скоро се озова в Марина, където подкара безцелно по улиците. Нагъсто разположените, добре поддържани, красиви невисоки къщички събудиха в него някакъв закърнял ген, наследен неизвестно от кого. Обичаше да се шляе с колата си из кварталчета с богоугодни домове, това винаги го изпълваше със задоволство, и по-точно — с надеждата, че доволството и физическата сигурност са възможни в живота.
Мики нямаше голям опит с тези неща. Не си спомняше някога да е живял другаде, освен в апартамент, въпреки че преди развода си родителите му явно бяха наели някакво малко бунгало на „Сънсет“. Сестра му Тамара казваше, че си спомня бегло тази къща. Но тя бе само с две години по-голяма от него. А самият Мики беше едва на две години, когато майка му ги бе взела и бе напуснала баща му.
Тази сутрин обаче той не успя да се наслаждава на архитектурата на Марина. Улицата около Двореца на изящните изкуства бе задръстена от тълпа. Реши, че на място като това сигурно снимат някакъв филм — Дворецът бе използван за мизансцен в „Шемет“2 и „Скалата“3, както и в цял куп други филми. Хората обожаваха старата куполовидна сграда, построена още за Панамско-тихоокеанското изложение през 1915 г. Със своите класически колони и огледална лагуна мястото съчетаваше едновременно градска елегантност и елемент на тайнственост. Така че той спря на паркинга на яхтклуба, понеже знаеше, че сутрин там винаги може да се намери място. Мики излезе от колата си и остана изненадан — гласовете, носещи се откъм Двореца, звучаха доста заплашително и гневно. Някой издаваше резки заповеди по мегафон. Чу се гръмовно дружно негодувание — може би прекалено вживяващи се актьори и статисти, но не му се вярваше.
Звучеше повече като скандал.
Застанал в периферията на тълпата, Мики успя да различи най-малко три обособени групи, без да се броят вановете на две от местните телевизионни станции.
Полицаите, минимум двайсет на брой, шест от които на коне, се бяха подредили на брега на лагуната. Пешаците бяха екипирани отгоре додолу — с пълно бойно снаряжение, шлемове със затъмнени стъкла и извадени палки. Една по-голяма, хомогенна и очевидно враждебно настроена група от петдесетина граждани тъпчеше по наклонените брегове на лагуната, сякаш чакаше заповед да щурмува полицейската линия. Предвождаше ги някакъв дългуч с брада и камуфлажни дрехи, изтъпанчен право пред лицето на ченгето с мегафона. А най-долу до ръба на водата, близо до малка флотилия от лодки, натоварени с мрежи, страхливо се гушеше групичка от около двайсетина души, облечени в униформите на градския отдел „Паркове и поддръжка“.
3
„Скалата“ — филм на режисьора Майкъл Бей (1996 г.) с участието на Шон Конъри, Никълъс Кейдж и Ед Харис, продуценти Дон Симпсън и Джери Брукхаймър. — Б. пр.