Защо би го направила, ако не вярваше, че Мики е в състояние да я спаси? Тя действително бе невинна и се доверяваше на единствения човек, който безрезервно й вярваше, ето защо.
За съжаление, имаше и други, по-обезпокоителни възможни отговори. Но нека Уайът Хънт се мъчи с тях, Мики нямаше да го направи.
Дори ако това означаваше да вбеси шефа си, както и стана.
Дори, ако щеше да му струва работата, а като нищо би могло.
Поуката от цялата история бе, че става въпрос за доверие. А за добро или зло, Мики й вярваше. Имаше й доверие. Ако тя лъжеше и го предадеше…
Той обаче поклати глава. Това нямаше да се случи. Нямаше и да си го мисли.
Русо и Джул отново бяха паркирали пред дома на Алиша.
— Имам удивително усещане за дежа ву — каза Джул. — Нали вчера по същото време пак я нямаше вкъщи?
— По-късно си беше, но си прав.
— Къде ли ходи?
— Най-вероятно да си убива жертвите. Само дето тия дни кара сърф.
— Убива хора, преди да отиде на работа?
— Точно така. Обикновено. Ако не е прекалено заета със сърфирането или пък вълните не струват. И не забравяй, че после трябва да се изкъпе, както от убийствата, така и от сърфирането, или пък и от двете, да се облече и да е готова да посреща клиенти.
Джул кимна мъдро и си погледна часовника.
— Колко време и даваш?
Стояха тук вече около половин час. Първоначално бяха тръгнали към дома на Нанси Нешек, за да се огледат из квартала, но мисълта да се бъхтят в дъжда до предимно празни къщи и да се мъчат да говорят с богаташи, които не си даваха труда дори да погледнат през прозорците, убеди и двамата да направят още един опит да разпитат Алиша Торп. След идентифицирането на шала предишния ден и двамата мислеха, че тя е на път да се пречупи, а Русо вече бе на мнение, че макар да не знаеха със сигурност чия е спермата, можеха да й сервират новината, която бяха скрили предния път, за наличието на сперма върху шала, и да видят дали това най-накрая няма да я накара да се огъне.
Вчера тя твърдо отстояваше твърдението си, че си е изгубила шала преди няколко седмици, което бе записано на лента и ако сега изпаднеше в противоречие, това би им дало неимоверно предимство. Никой от тях не се съмняваше особено във фактическата й вина и чувстваха, че им трябва само едно леко подхлъзване от нейна страна, за да имат оправдание да й сложат белезници и да я откарат при тях, а когато това станеше, самопризнанието щеше малко или много да е въпрос на време.
— Още десет минути — отговори Русо. — После ще си вземем нещо за ядене и ще се върнем пак на път за „Сийклиф“.
— Не иде решението нивга по принуждение6 — каза Джул.
— Какво? — попита Русо.
В този момент телефонът на Джул, закачен на колана му, звънна. Бе настроен така, че да звъни като архаичен телефон и звукът беше толкова силен, че и двамата подскочиха.
— Трябва да смениш звука — отбеляза Русо.
Джул обаче вече бе вдигнал и дори не я чу.
— Да — каза той няколко пъти. — Да, но ние ще сме навън през по-голямата част от деня. Засега нищо, но ако иска, той може да ни намери в управлението, когато се върнем. Ще съм на този телефон. Точно така. — Слуша още няколко секунди, после каза: — Кажи му, че може би трябва сам да ги провери, но на негово място не бих си изгубил много време за това. — Превъртя очи към Русо. — Понеже вече имаме човек с мотив и без алиби за онази нощ, както му е известно… не… не… не, по-добре подробно, така е добре. Хубаво. Само секунда, трябва да намеря нещо за писане. — Той закрепи телефона на ухото си и извади малко тефтерче и химикалка от джоба си. — Добре, давай. Кажи ми го буква по буква. Записах. Ще го вкарам и ще видя какво ще излезе. Добре. Чудесно. Хайде.
Той затвори и каза на Русо:
— Беше момичето на Хънт и…
— Имаш предвид секретарката му ли?
— Да, разбира се. Какво ми стана, че казах „момичето“? След всичките онези седмици на обучение в деликатност… Исках да кажа, че беше изпълнителният секретар на Хънт. Той искал да ни предаде, че „Обществото на възможностите“ на Търнър, в това число и Нанси Нешек, са имали среща в Градската зала в понеделник вечер, точно преди тя да бъде убита.
6
Алюзия със стиха: „Не иде милосърдието нивга по принуждение“ — У. Шекспир, „Венецианският търговец“, думи на Порша към Шайлок в Действие 4-то, Сцена І. — Б.пр.