— По-бързо! — нареди той, макар шофьорът вече да беше натиснал педала до дупка.
Най-сетне забеляза огромния лайнер, който ставаше все по-голям и по-голям с всяка минута, и започна да вярва, че все пак ще успее. Но после чу звука, от който се ужасяваше най-много — три силни, дълги изсвирвания на корабна сирена.
— Времето и отливът не чакат никого — каза шофьорът.
Наблюдение, от което точно в този момент Джайлс изобщо не се нуждаеше.
Таксито спря до „Южна Америка“, но мостчето вече беше вдигнато и въжетата освободени, за да може огромният кораб бавно да се отдалечи от дока и да се насочи към открито море.
Джайлс безпомощно гледаше как два влекача извеждат кораба в естуара, подобно на мравки, водещи слон към по-безопасен терен.
— Към офиса на началника на пристанището! — извика той, без да има никаква представа къде се намира това място.
Шофьорът на два пъти спираше за упътване, докато не се озоваха пред единствената административна сграда, в която все още имаше светлини.
Джайлс изскочи от таксито и нахълта в кабинета на началника, без да чука. Вътре се озова срещу три сепнати лица.
— Кой сте вие? — остро попита мъж с униформа на пристанищните власти, на която имаше повече златни нашивки, отколкото на другите двама.
— Сър Джайлс Барингтън. Племенникът ми е на борда на онзи кораб — каза той и посочи през прозореца. — Има ли някакъв начин да го свалим?
— Не мисля, сър, освен ако капитанът не е готов да спре кораба и да се съгласи да го спуснат в някой от влекачите, но това е много малко вероятно. Все пак ще опитам. Как се казва пътникът?
— Себастиан Клифтън. Все още е непълнолетен и съм упълномощен от родителите му да го сваля от кораба.
Началникът взе микрофон и започна да върти някакви копчета по пулта, за да се свърже с капитана.
— Не искам да подхранвам надеждите ви — каза той, — но двамата с капитана служихме заедно в Кралския флот, така че…
— Говори капитанът на „Южна Америка“ — каза глас с типичен английски акцент.
— Говори Боб Уолтърс, шкипер. Имаме проблем и ще съм благодарен, ако можеш да помогнеш — каза началникът на пристанището и предаде молбата на Джайлс.
— При нормални обстоятелства с най-голямо удоволствие, Боб — каза капитанът, — но собственикът е на мостика, така че ще трябва да поискам разрешение от него.
— Благодаря — казаха в един глас Джайлс и началникът, след което връзката прекъсна.
— Има ли обстоятелства, при които имате власт да отмените капитанска заповед? — попита Джайлс, докато чакаха.
— Само докато корабът е в естуара. След като подмине северния фар, корабът се води в Ламанша и е извън моята юрисдикция.
— Но можете да дадете заповед на капитана, докато корабът е още в естуара, нали?
— Да, сър, но не забравяйте, че това е чуждестранен съд и не желаем да се стига до дипломатически инциденти, така че не бих искал да нареждам на капитана, освен ако не съм убеден, че става въпрос за някакво престъпление.
Минутите отминаваха.
— Защо се бави толкова? — попита Джайлс.
Внезапно радиостанцията отново изпращя.
— Съжалявам, Боб. Собственикът не желае да изпълни искането ви, тъй като приближаваме вълнолома и скоро ще бъдем в Ламанша.
Джайлс грабна микрофона от ръцете на началника.
— Аз съм сър Джайлс Барингтън. Моля ви, свържете ме със собственика. Искам да говоря лично с него.
— Съжалявам, сър Джайлс — каза капитанът, — но мистър Мартинес напусна мостика и се оттегли в каютата си с изричната заповед да не бъде обезпокояван.
Хари Клифтън
1957
33.
Хари си беше мислил, че нищо не би могло да надхвърли гордостта, която изпита, когато научи, че е спечелил стипендия за Кеймбридж. Грешеше. Чувстваше се точно толкова горд и когато гледаше как съпругата му се качва на подиума, за да получи дипломата си, summa cum laude9, от ректора на Станфордския университет Уолас Стърлинг.
Хари най-добре знаеше какви жертви бе направила Ема, за да отговори на невъзможно високите стандарти, които бе наложил професор Фелдман на себе си и на студентите си; той очакваше от Ема дори още повече, както ясно бе дал да се разбере през годините.