— На десет — поправи го Ема. — А на теб ти трябваха цели седем години, за да го проумееш.
— Както и да е — рече Хари, — не бива да приемаме, че само защото сме влезли в Оксфорд и че защото Грейс е преподавател в Кеймбридж, Джесика ще поиска да върви по същия път.
— И защо да го прави, щом е толкова надарена? Зная, че се възхищава на постигнатото от Себ, но нейните модели за подражание са Барбара Хепуърт10 и някоя си Мери Касат11, поради което обмислям какви алтернативи са отворени за нея. — Отново погледна картата. — След около половин миля завий надясно. Би трябвало да има табела за Рединг.
— Какви заговори сте кроили зад гърба ми? — попита Хари.
— Ако Джесика е достатъчно добра, а учителката й по рисуване го твърди, училището иска тя да кандидатства в Кралския художествен колеж или в училище „Слейд“ за изящни изкуства.
— Мис Филдинг не е ли учила в „Слейд“?
— Да. И редовно ми напомня, че на петнайсет Джесика е много по-добра художничка, отколкото е била тя в годината на дипломирането си.
— Това сигурно е доста унизително.
— Типично мъжка реакция. Всъщност мис Филдинг иска само да види как Джесика постига пълния си потенциал. Иска тя да е първото момиче от „Ред Мейдс“, спечелило място в Кралския колеж.
— Може да се окаже двоен удар — рече Хари. — Себ е първото момче от „Бийчкрофт“, спечелило стипендия в Кеймбридж.
— Първото от двайсет и втора година — поправи го Ема. — На следващата отбивка завий наляво.
— Сигурно са много щастливи, че си в борда на „Барингтън“ — каза Хари, докато изпълняваше инструкциите й. — Между другото, ако случайно си забравила, новата ми книга излиза следващата седмица.
— Пак ли ще те пращат някъде да я рекламираш?
— Ще изнасям реч на литературен обяд на „Йоркшър Поуст“ в петък. Казаха ми, че са продали толкова много билети, че се наложило да го преместят от един местен хотел на хиподрума в Йорк.
Ема се наведе и го целуна по бузата.
— Поздравления, скъпи!
— Опасявам се, че причината не е в мен, защото няма да съм единственият говорещ.
— Кажи ми името на противника ти и ще уредя да му видят сметката.
— Противничка е. Агата Кристи.
— Значи Уилям Уоруик най-сетне се е утвърдил като съперник на Еркюл Поаро?
— Боя се, че още не. Но пък мис Кристи е написала четирийсет и девет романа, а аз току-що завърших само петия си.
— Може пък да я настигнеш и също да напишеш четирийсет и девет.
— Трябва да съм голям късметлия, за да успея. Е, какво ще правиш, докато обикалям из страната и се опитвам да вляза в списъка на бестселърите?
— Казах на Рос, че ще мина през кабинета му в понеделник. Опитвам се да го убедя да не започва строежа на „Бъкингам“.
— Защо?
— Едва ли е подходящо да се инвестират такива суми в луксозен лайнер, след като пътниците бързо се преориентират към самолетите.
— Разбирам те, макар че лично аз бих предпочел да плавам до Ню Йорк, отколкото да летя.
— Защото си на средна възраст — каза Ема и го потупа по бедрото. — Освен това обещах на Джайлс да отскоча до Барингтън Хол и да видя дали Марсдън е готов да ги посрещне с Гуинет. Ще дойдат за уикенда.
— Ще е повече от готов.
— Догодина навършва шейсет и знам, че мисли за пенсиониране.
— Няма да е лесно да му се намери заместник — каза Хари, докато минаваха покрай първата табела за Бристол.
— Гуинет не иска да го замества. Казва, че е крайно време Джайлс да бъде замъкнат във втората половина на двайсети век.
— Тоест?
— Мисли, че след следващите избори може да има лейбъристки кабинет и тъй като е почти сигурно, че Джайлс ще стане министър, смята да го подготви за задачата, а тя не включва глезене от прислуга. Иска за в бъдеще единствените служители, които му помагат, да са държавни.
— Джайлс извади голям късмет, че срещна Гуинет.
— Не мислиш ли, че е крайно време да поиска ръката на горкото момиче?
— Определено. Но той още си ближе раните от изживяното с Вирджиния и не мисля, че е готов за ново обвързване.
— В такъв случай по-добре да побърза, защото жени като Гуинет не се срещат на всяка крачка — каза Ема и отново се зае да разучава картата.
Хари изпревари някакъв камион.
— Така и не мога да свикна с идеята, че Себ вече не е ученик.