Рей Бредбъри
Най-доброто от всички възможни светове
Двамата седяха мълчаливо във влака, който се клатушкаше в студения декемврийски здрач от една гара до друга. Когато дванайсетата спирка остана зад тях, по-възрастният се размърда.
— Идиот, ама че идиот! — промърмори под нос.
— Какво? — попита по-младият и вдигна поглед от разгърнатия „Таймс“.
По-възрастният кимна намръщено.
— Видяхте ли как онзи глупак скочи и се запрепъва след жената, която миришеше на „Шанел“?
— О, онази ли? — Младият сякаш не можеше да реши дали да се смее, или да се почувства потиснат. — И на мен ми се случи веднъж да сляза от влака след нея.
Другият изсумтя и затвори очи.
— И аз така. Преди пет години.
Младият зяпна спътника си, сякаш бе намерил приятел на най-невероятното място.
— И с вас… и с вас ли се случи същото, когато стигнахте края на платформата?
— Може би. Да чуя.
— Ами… бях на двайсет стъпки зад нея и я настигах бързо, когато мъжът й спря пред гарата с цяла кола деца! Бам! Вратата на колата се затръшна. Тя замина, а усмивката й остана като на Чеширския котак. Намръзнах се половин час, докато дойде следващият влак. Бог ми е свидетел, добър урок ми беше това.
— Урок, как ли не — сухо отвърна по-възрастният. — Пълни кретени, това сме всички. Вие, аз, те. Глупави момчета, реагиращи като лабораторни жаби на дразнители.
— Дядо ми навремето казваше: „Камара мускули и мозък като на пиле — това сме мъжете“.
— Мъдър човек. Е, а какво мислите за нея?
— За жената ли? Определено обича да се носи добре. Явно й е тръпка да знае, че е достатъчно да завърти съвсем леко очи и да накара лемингите да се втурнат след нея във влака. Има най-доброто от всички възможни светове, не мислите ли? Мъж, деца и съзнанието, че я бива и може да го докаже пет пъти седмично, без да нарани никого и най-малко себе си. А иначе, ако се загледате по-внимателно, не е нищо особено. Но пък как само мирише…
— Глупости — рече възрастният. — Не вървят. Чисто и просто тя е жена. Всички жени са жени, а всички мъже — смрадливи пръчове. Не приемете ли това, цял живот ще има да разсъждавате върху жлезите си. И няма да познаете покой, докато не станете на седемдесет или там някъде. А себепознанието може да ви даде някаква утеха в труден момент. Предвид всички тези важни и неизбежни истини малцина мъже успяват да постигнат равновесие. Попитайте някой дали е щастлив и той веднага ще си помисли, че го питате дали е задоволен. Задоволяването е мъжката представа за рая. Познавам само един мъж, който успя да се сдобие с най-доброто от всички възможни светове, както се изразихте.
— Виж ти — рече младият мъж и очите му светнаха. — Ще се радвам да ми разкажете за него.
— Дано имаме време. Този момък е най-щастливият пръч, най-безгрижното биче, съществувало някога. Съпруги и приятелки на корем, както се казва. И в същото време няма никакви скрупули, чувство за вина, трескави безсънни нощи и самобичуване.
— Невъзможно! — обади се младият. — Не можеш едновременно да ядеш и да храносмилаш!
— Но той го правеше, прави го и ще го прави! Няма нито трепет, нито следа от морална морска болест след цяла нощ в бурното море на леглото! Преуспяващ бизнесмен. Апартамент на най-добрата улица в Ню Йорк, на добра височина, че движението да не го тормози, плюс вила в Бъкс Каунти край повече от чуден поток, където гледа козичките си като щастлив фермер. За първи път го срещнах в апартамента му в Ню Йорк миналата година, тъкмо когато се беше оженил. Жена му бе наистина прекрасна — белоснежни ръце, сочни устни, изобилие под кръста, не по-малко изобилие над него. Мед в рога, пълна бъчва ябълки през зимата — така изглеждаше за мен и за мъжа си, защото всеки път когато минеше край нея, той я пощипваше. На тръгване и аз вдигнах ръка да я плесна по задника като чистокръвна кобила. Докато слизах с асансьора, всичко се въртеше около мен. Изцвилих като кон.
— Какво описание само! — възбудено възкликна младият мъж, дишаше тежко.
— Съчинявам рекламни текстове — обясни възрастният. — Но да продължим. Срещнах Смит, нека така да го наречем, няма и две седмици по-късно. По една чиста случайност бях поканен от един приятел на купон. Когато пристигнах в Бъкс Каунти, се оказа, че купонът е не другаде, а у Смит! А край него, в центъра на дневната, стоеше неговата чернокоса италианска красавица — истинска пантера, тъмна нощ и лунен камък, облечена в цветовете на земята — кафяво, охра, жълто-кафяво, умбра, във всички нюанси на плодоносната есен. В шума от приказки не разбрах името й. По-късно видях Смит да я натиска като изпечено от слънцето, зряло и сочно октомврийско грозде. Ама че идиот, помислих си. Щастливец, помислих си. Жена в града, любовница на вилата. Мачка гроздето и тук, и там. Страхотно. По-добре обаче да не стоя на винения фестивал, помислих си и се измъкнах тихомълком, без да ме забележи.