Джон Ъпдайк
Най-хубавото му време
Първо, в осем вечерта чуха звън от разбита водна чаша. Съвсем отчетлив звук, на три етапа: трясък от първоначалния удар, живото сочно разпукване и шепотът от посипващите се отломки. Все едно че чашата беше запратена в собствената им всекидневна. За Джордж това бе доказателство колко тънки са стените. Стените бяха тънки, таванът се лющеше, мебелите миришеха на похот, често спираше токът. Стаите бяха малки, наемът — чудовищен, гледката — неприветлива. Джордж Чандлър мразеше Ню Йорк. Израснал в Аризона, той имаше усещането, че мръсният нюйоркски въздух гъмжи от духове, които постоянно го мамят. Както ревностният християнин търси във всяко събитие отпечатъци от пръстите на провидението, тъй и Джордж виждаше във всяка по-необикновена случка — било поздрав в метрото, било непредвидено почукване на вратата — евентуална парична загуба. Девизът му бе „Трай си!“. Точно това и правеше, като не откъсваше поглед от книгата, от която учеше сам арабски.
Розалинд, надвишаваща по ръст мъжа си и по-непредпазлива от него, отметна дългите си кръстосани крака и заяви:
— Госпожа Ърва постоянно изтървава нещо.
На Джордж не му се приказваше за това, но рядко се сдържаше да не я поправи.
— Чашата не беше изтървана, миличка, а хвърлена. Оттатък при съседите нещо дървено се прекатури и като че ли затъркаляха някакво буре.
— Какво става според теб?
Розалинд не държеше книга в ръка; явно просто бе приседнала на ръба на фотьойла и чакаше да се заслуша в нещо. Ню Йорк не й правеше чак такова впечатление както на Джордж. Той не забеляза кога бе измила чиниите в кухничката и беше дошла при него. След вечеря Джордж се занимаваше по един час с арабски и през това време не обичаше да го безпокоят.
— Смяташ ли, че нещо не е наред? — настоя Розалинд, като парафразира малко въпроса си, ако случайно я бе чул първия път.
Джордж свали книгата си с подчертано спокойствие и попита:
— Ърва пие ли?
— Не знам. Той е главен готвач.
— Мислиш, че главните готвачи не пият, а? Само ядат ли?
— Не правех връзка между двете неща — отвърна мило Розалинд, сякаш той просто не бе я разбрал.
Джордж се зачете отново. Несвършеното време на един глагол със свършеното време на друг изразява бъдеще предварително време: „Заид ще е написал.“ (Още една чаша се разби, този път по-тихо. Чуваше се някакъв глас, но не се долавяха думите.) При смисловите глаголи подлогът е в именителен падеж, а допълнението във винителен: „Апостолът ще те издаде.“
— Слушай — изсъска Розалинд така, сякаш бе дошъл свършекът на света: като съпруга, подушила нощем миризма на газ.
Той се ослуша, но нищо не чу. В следващия миг госпожа Ърва се разпищя.
На Джордж веднага му се прищя жената да се шегува. Звуците, които издаваше, можеха да изразяват какво ли не: страх, радост, гняв, изблик на чувства. Можеха да се произвеждат и механично — от ритмичното стържене на голяма и полезна машина. Още малко и като че ли щяха да заглъхнат.
— Какво смятащ да правиш? — попита Розалинд. Тя се бе надигнала и сега стоеше права до него, излъчвайки натрапчив аромат на безпокойство.
— Да правя ли?
— На кого можем да се обадим?
Портиерът, длъгнест и с посинели от наболата брада страни, отговаряше за три други къщи и една прогимназия и се появяваше крадешком към полунощ и на разсъмване. Собственичката — навъсена овдовяла еврейка, живееше оттатък парка, на по-приемливо място. Единственият им съсед, освен семейство Ърва, бе един млад студент, китаец, който наемаше стая в дъното на сградата, зад спалнята на Чандлърови. Щом му свършиха изпитите, той изкалиграфира с черен туш на стената над пощенската си кутия един адрес за препращане в Охайо и замина.
— Не, Карл! Милост! — изкрещя госпожа Ърва. Гласът й, примесен с неясни акробатични изпълнения, бе загубил предишната си звънкост. Ту дрезгави, ту проглушителни, писъците ставаха истерични. — Не, не, не, не, за бога, не!
— Той ще я убие, Джордж. Джордж, какво правиш?
— Какво правя ли?
— Аз ли да повикам полиция? — стрелна го Розалинд с ледено презрение, което благата й природа стопи за миг. Приближи до стената и се долепи грациозно до нея, зяпнала от почуда. — Пуснаха чешмата — прошепна тя.
— Дали да се намесим? — попита Джордж, набрал смелост.
— Почакай. Сега утихнаха.
— Те…
— Ш-шт!
— Тя е мъртва, миличка. Той мие кръвта от ръцете си — каза Джордж. Дори при тези напрегнати обстоятелства не можеше да се въздържи да не я подкачи. Както беше възбудена, тя веднага се хвана.
— Убил я е, нали? — После, като го видя да се усмихва, каза: — Не ти се вярва, че го е направил.