— Към Института по изобразително изкуство. Тук съм между два влака. Имам почти два часа престой и винаги отивам в музея, за да гледам голямата картина на Сьора.
— Наистина е голяма, нали, и е прелестна. Нещо против да повървя донякъде с теб?
— Не, не. Моля те, нямам нищо против.
Той закрачи до мен и каза:
— И без това ми е по път за службата, така че ще трябва да си поговорим бързо. Разкажи ми накратко за себе си.
Разказах му. Нямаше много подробности. Нормален живот на писател, не чак известен в чужбина, но с приличен брой читатели в страната и достатъчен доход за издържане на семейство.
— С една дума, това е — заключих аз.
— Поздравления — кимна той и като че ли наистина се радваше.
— Ами ти? — попитах аз.
— Ами — неохотно започна той. Това беше първият случай, в който изобщо го бях виждал да се колебае. Гледаше към фасадата на една от сградите, която сякаш го правеше неспокоен. Проследих посоката на погледа му и видях:
Хари забеляза накъде гледам и се прокашля.
— Нищо особено. Нямах намерение да те водя тук. Просто минавахме…
— Боже мой — казах аз. — Това е огромна сграда. Цялата ли е твоя?
— Моя е, аз я построих — призна той. Лицето му леко просия и той отново се превърна в малкия Хари отпреди четирийсет години. — Не е зле, а?
— Никак не е зле — ахнах аз.
— Е, най-добре да те оставя да се наслаждаваш на Сьора. — Той стисна ръката ми. — Но почакай. Защо не? Ела вътре за минутка. После ще успееш да идеш до музея. Съгласен ли си?
— Защо не — повторих аз. Той ме хвана за лакътя, отвори вратата пред мен, кимна и ме въведе в просторно мраморно фоайе, високо двайсетина и широко двайсет и пет-трийсет метра, насред което имаше оранжерия с гъста джунгла и пъстри екзотични птици. И по средата й драматично се извисяваше…
Дърво, високо петнайсетина метра, но не можех да определя какво — може би клен, дъб или пък кестен? — защото по него нямаше нито едно листо. Дори не беше есенно дърво, облечено в съответната жълта, червена и оранжева премяна. Просто голо зимно дърво, което протягаше клони към небето.
— Не е ли прекрасно? — загледан нагоре, попита Хари Хайндс.
— Ами… — отвърнах аз.
— Спомняш ли си онзи стар кон, учителят ни по физическо, който ни караше да правим по шест-седем обиколки на квартала, за да ни научи на добри обноски…
— Не си спомням…
— Разбира се, че си спомняш — спокойно рече Хари Хайндс, като гледаше към тавана. — Е, знаеш ли какво правех тогава?
— Изпреварваше ни. Отпрашваше напред и правеше шестте обиколки. Побеждаваше ни дори без да се задъхаш. Сега си спомням.
— Не, не си спомняш. — Хари наблюдаваше стъкления покрив на двайсетина метра над главите ни. — След първите две обиколки се скривах зад някой паркиран автомобил, изчаквах последната, изскачах навън и ви скапвах всичките.
— Значи така си го правил? — казах аз.
— Тайната на моя успех — отвърна той. — От години изскачам иззад колите в последната обиколка.
— По дяволите — промълвих аз.
— Да — рече той, загледан в корнизите на вътрешния двор.
Дълго останахме там като поклонници в Лурд в очакване на ежедневното чудо. Но дори да се бе случило, аз нямах представа. Хари Хайндс обаче имаше. Той посочи с нос и вежди към огромното дърво и каза:
— Виждаш ли нещо там горе?
Погледнах и поклатих глава.
— Не.
— Сигурен ли си? — настоя Хари.
Отново погледнах и поклатих глава.
— На най високия клон на дървото?
— Нищо — казах аз.
— Странно. — Хари Хайндс леко изсумтя. — Как така пък аз го виждам толкова ясно?
Не попитах какво вижда.
Погледнах към голото дърво насред оранжерията по средата на фоайето на корпорацията „Харолд Хайндс“.
Дали очаквах да видя призрачните очертания на панталони, закачени на най-високия клон?
Очаквах.
Но там нямаше нищо. Само висок клон и никакви панталони.
Хари Хайндс проследи погледа ми и прочете мислите ми.
— Благодаря — тихо каза той.
— Моля? — попитах аз.
— Благодаря ти, благодаря на всички ви за онова, което направихте.
— Какво сме направили? — излъгах аз.
— Ти знаеш — промълви Хари. — И ти благодаря. Хайде.
И преди да успея да възразя ме поведе към мъжката тоалетна, като кимна и вдигна вежди да попита дали имам нужда да отида там.
Имах.
Докато стояхме пред писоарите с разкопчани панталони, Хари гледаше надолу.
— Знаеш ли — усмихна се той, — когато правя това, не е имало ден през живота ми да не си спомня онзи ден преди четирийсет години — аз, горе на дървото, вие долу и ви опикавам всичките. Не минава нито ден да не си го спомня. Теб, тях и опикаването.