— Имате пълно право, колега — изпъшка Хипометей. — Аз ще добавя само следното, господа — за какво изобщо ни е притрябвал някакъв си там огън? Нима нашите прадеди са си служили с огъня? Открил огъня — та това е просто неуважение към наследения от прадедите ред, това си е — хм — чиста подмолна дейност и нищо друго. Да си играем с огъня, само това ни липсваше! И помислете, господа, докъде може да доведе това нещо. Хората край огъня съвършено излишно ще се изнежат, ще си се излежават най-удобно на топличко, вместо да — е, вместо да ходят на война и подобни. Последиците от това могат да бъдат само мекушавост, упадък на нравите — хм, и изобщо безредие и други такива неща. С една дума, господа, ние трябва да предприемем нещо против подобни нездрави явления. Времената са твърде сериозни, но какво ще ви разправям. Само това исках да отбележа.
— Много правилно — обади се Антиметей. — Безспорно всички ние ще се съгласим с господин председателя, че огънят на Прометей може да има съвсем неочаквани последици. Нека не си затваряме очите, господа, това е нещо изключително. Да държиш огъня в ръцете си — какви нови възможности разкрива това пред нас! Ще посоча само наслуки: ние ще бъдем в състояние да опожарим реколтата на противника, да запалим маслинените му гори и така нататък. С огъня, господа, ние, хората, получаваме нова сила и ново оръжие; с огъня ние ставаме почти равни на боговете — шепнеше Антиметей, но внезапно избухна. — Аз обвинявам Прометей, че той е дал божествената и непреодолима стихия — огъня, на пастирите и робите, на всеки случаен минувач; аз го обвинявам в това, че той не е поверил огъня в ръцете на компетентни лица, които, владеейки го, биха го пазили като истинско държавно съкровище. Аз обвинявам Прометей и в това, че той с откриването на огъня, който би трябвало да остане тайна единствено на царете, е извършил престъпна злоупотреба. Обвинявам Прометей — викаше Антиметей възбудено, — че е научил да стъкват огън и чужденците! Че го е направил достояние дори и на нашите врагове! С това, че е дал огъня на всички, Прометей го е откраднал от нас. Обвинявам Прометей в предателство! Обвинявам го в предприемане на действия, насочени против нашата родна община!
От викане Антиметей се закашля.
— Предлагам смъртно наказание — едва можа да се доизкаже той.
— Е, господа — каза Хипометей, — иска ли още някой думата? Нека резюмирам тогава: от една страна, членовете на съда намират, че обвиняемият Прометей е извършил престъплението богохулство и светотатство, от друга — те го обвиняват в нанасяне на тежка телесна повреда, евентуално вреди и загуби на чуждо имущество и в застрашаване ва обществената сигурност, а най-сетне той бе обвинен тук и в престъплението държавна измяна. Господа, аз предлагам да го осъдим или на доживотен затвор, утежнен с оковаване във вериги и кораво легло, или на смърт. Хм.
— Или на двете заедно — рече замислен Аметей. — За да се вземат предвид и двете предложения.
— Как така и двете наказания заедно? — попита председателят.
— Тъкмо върху това мисля сега — измърмори Аметей. — Би могло например така… да осъдим Прометей на доживотно приковаване към някаква скала… нека лешоядите изкълват безбожния му дроб, разбирате ли?
— Виж, това може — каза Хипометей задоволен. — Господа, това ще бъде едно твърде назидателно наказание за такива — е, престъпни ексцеси, нали? Има ли възражения? Свършихме значи.
— Абе татко, защо осъдихте на смърт тоя Прометей? — обърна се вечерта към Хипометей синът му Епиметей. Тъкмо вечеряха.
— Не ги разбираш ти тия работи — промърмори Хипометей, като оглозгваше един овнешки бут. — Гледай, че той, печеният бут, бил по-вкусен от суровия; не ще да е толкова загубена работа това, огънят. За това имаше съображения от обществен интерес, разбираш ли? Къде ще му иде краят, ако всеки вземе да открива нови и големи неща, нали така? Но нещо му липсва на това месо! — А сетих се! — извика той радостен. — Печеният бут трябва да се посоли и натрие със скълцан чесън! Ето какво му липсвало! И това ако не е откритие, сине, здраве му кажи! За такова нещо Прометей едва ли би се досетил!