Лерка се хвана за главата като при нетърпима болка, поиска да каже нещо на мъжа си, но аз я изпреварих:
— Той е прав. Наистина забравих стъкленицата на кораба. Още тогава, в Каляо.
— А ти все още не можеш да повярваш, Леруня, че мъжът ти е ясновидец — не спираше Андрогин.
— С Голосеев сдобрихте ли се? — попита Лерка, като се направи, че не го е чула.
— Та ние не сме се карали с него. Той се върна с „Перун“ след месец. Кълнеше се, че само ме е разигравал. Че филмът в кутията е бил за финала на купата „Златото на инките“ и за церемонията по награждаването. Но на мен вече ми беше все едно. Аз се подготвях за „Огърлицата на Пиренеите“ с друг съотборник — Ашот Мелконян. И с колата „Сребърният песец“5.
— Дрън-дрън-ярина, сребърни песци — изтананика подигравателно Тимчик. — Не ни ли е време вече? Напред към мрачната пещера на Леркините тайни! Нашите тайни, родни, руски, са мъничко по-завързани от техните перуански, задокеански. Но също са без веществени доказателства.
„Напразно се ядосвам на Тимчик — помислих си аз. — Навикът му всичко да осмива и пародира, с всичко да се заяжда изобщо не е някакъв каприз, а е просто жизнена необходимост. Това му е храната. Без него той не би могъл да съществува. Както не би могъл другояче да съчинява самонадеяните си статии в периодичния печат, без да слага в кавички чуждите цитати, без да разбере и преосмисли чуждите идеи. Той поглъща чуждото, а излиза като че ли е негово собствено. И в това, само в това е тайната на несъкрушимостта на кандидата на химическите науки.“
Тръгнахме по-нататък.
След около час и половина стигнахме до минералния извор със сероводородна вода. Топлите пенливи струи избликваха направо от скалата и биеха на височината на протегната ръка. С истинско наслаждение се пъхнахме под живителния им дъжд. Тимчик не пожела да се изкъпе — нещо си записваше в бележника. Тук и обядвахме. Предстоеше ни изкачване по пролома на Тас Аксу. Преведено означава река на белите камъни. Лерка го каза по-сполучливо — белокаменната река. Според нея ни оставаха още около два часа път. Трябваше да побързаме, за да стигнем поне по свечеряване до мястото за нощувка.
Крачех след Лерка по плоските хлъзгави камъни. Реката кънтеше в теснината. На няколко пъти в плитчините забелязах бързи сенки на риби. Жалко, че едва утре щях да хвърля въдицата. В многоъгълния процеп на небето над нас увисна пернат хищник със завит клюн — като синя стрела с двойно оперение, заредена в тетивата на светлосини криле.
Започнах мислено да прелиствам червената ученическа тетрадка, която Лерка ми даде да прочета още в първия ден на моето завръщане. Тя ми каза, че ме е повикала в Алма Ата само за да прочета тетрадката и да й помогна за останалото…
Защо чак сега, през пролетта, през април, се решавам да запиша върху хартия всичко онова, което е трябвало да съхраня като информация още тогава, миналия август. Ненапразно казват, че вече седмица след някакво събитие подробностите губят очертанията си почти наполовина. Впрочем не от това се страхувам. Онези подробности не ще се изтрият в паметта ми никога, макар че станалото не само на Тимчик, но и на мен ми изглежда като сън. По-точно като сън в друг сън. Както в стихотворението на Лермонтов „Сън“, където „в следобеден пек в Дагестан на поляна“ героят се вижда насън смъртно ранен, заспал мъртвешки сън, а в онзи, другия сън, той съзерцава заспалата млада девойка, която също бълнува насън.
Получава се троен сън, по-точно утроен…
След като Тимчик ми се надсмя (слава богу, този път се оказа по-умерен и не проглуши ушите на хората с това), аз реших въобще да премълча всичко, дори с баща си не споделих нищо, въпреки че непрестанно мислех само за това. През ноември не заминах с Тимчик за Унгария, цяла зима се мотах над дисертацията си по разни библиотеки и за ужас на Тимчик направих не повече от трийсет страници.
Разправят, че на Изток страдат от болест със странното название „измъчване до смърт от спомени“. Човек може дори и да умре пред невъзможността още веднъж да преживее наяве събитието, което се е врязало в паметта му. Например последната среща преди разлъката навеки…