След малко, видимо изпитала неловкост от кратките си, не много учтиви отговори, тя допълни.
— Джъдсън не знае нищо, освен че трябва да докара колата тук, да я изпълни до върха с бензин и да постави два бидона от по двадесет литра в багажника. Трябваше да бъде тук още преди пет минути и да ме чака. Разбира се, може да му се е случило нещо, но… А, ето го, идва.
Кола, карана с голяма скорост, зави и влезе в паркинга.
— Това е Белтин. Не показвайте, че той значи нещо за нас — предупреди Карол. — Стойте си ей така, сякаш очакваме да ни бъде доставена някоя кола.
— Защо е цялата тази мистерия?
— Моля, доверявайте ми се. Не мога да ви обясня сега. Само чакайте и правете каквото ви казвам.
Висок мъж на около тридесет и пет години, подчертано приведен в раменете, спря колата пред един от обслужващите паркинга. Последният взе от него двадесет и пет цента, като му откъсна от перфорираната си книжка талон, върху който записа номера на колата, и му го връчи. Белтин се запъти право към тях. Подминавайки ги, без да дава вид, че познава някого, той бързо протегна ръка и Карол пое талона за колата, а после се огледа.
— Да проверим, дали някой не го следва… Там, там има един… Излиза от паркиран автомобил. Виждате ли? Следва го…
— Та най-сетне това е оживена улица. Всеки миг, ако се обърнете и погледнете зад себе си, ще откриете стотици хора, крачещи зад вас. Означава ли това, че те ви следят?
Тя не отвърна нищо. Изчака Джъдсън да завие зад ъгъла, после избра грижливо едно от момчетата — не този, който бе таксувал Белтин — и съвсем спокойно му връчи талона. След като то докара колата до изхода, тя седна зад волана, настани. Мейсън до себе си и подкара до уличното платно. Тук спря за миг на стопа и след малко гмурна изкусно колата в огромния трафик. Кормуваше със спокойна увереност, която предизвика възторженото одобрение на Мейсън, въпреки че той не си позволи да го изкаже гласно.
— А сега така, само за да сме сигурни, че никой не ще ни последва — и тя зави рязко наляво, когато светофарът подаде зелена светлина. Това стана точно в момента, когато цялата редица коли, разположени в ляво от нея, поеха напред, а Карол плъзна колата светкавично наляво, на сантиметри пред връхлитащия автомобил.
— Има ли някой зад нас? — запита тя, след като изправи волана.
От гърдите на Мейсън се изтръгна дълбока въздишка на облекчение и когато отговори, той даже не се обърна да погледне зад себе си.
— Ако някой би опитал да ни последва, щяхме да чуем експлозията на колата му при удара върху устремената напред върволица от коли.
На следващата пресечка тя зави надясно и след малко спря пред друг червен сигнал. При появата на зелената светлина повтори същия трик. Убедила се вече, че никой не я следва, Карол се успокои зад кормилото и скоро излязоха от Холивуд по Кауенга Грейд и булевард Вентура. Машината постепенно набираше скорост и задминаваше бързо всяка по-бавно движеща се кола. Мейсън й се възхищаваше мълком, потънал в удобната тапицерия на седалката с цигара в уста.
Скоро изминаха лекия наклон на Конейо Грейд, а после се спуснаха бързо по планинския склон до Камарило. Когато навлязоха във Вентура, Карол погледна отново часовника си.
— Надявам се, че ще пристигнем навреме.
Това бяха първите й думи, откакто напуснаха Лос Анжелос.
Мейсън не отговори нищо.
Някъде по средата на пътя между Вентура и Санта Барбара тя намали изведнъж скоростта и влезе в един мотел, където спретнати снежнобели бунгала с кацнали над тях кокетни червени покриви контрастираха върху фона на разлистени палми и морето зад тях.
— Ще слизаме ли? — запита адвокатът.
— Да.
Мейсън я последва до стаята на управителя.
— Имате ли регистриран в мотела мистър Дж. С. Ласинг? — запита Карол Бърбанк.
Управителката прегледа служебната книга.
— Вила четиринадесета. Група от пет души са там.
— Много съм ви благодарна — кимна Карол с лъчезарна усмивка.
Тръгнаха по пътека със скърцащ ситен чакъл. Силно сниженото на запад слънце бе разхвърляло удължени сенки около постройките. Сега, когато бяха вън от колата, те усетиха остро студения вятър, ваещ къдрави бели шапчици по гребените на вълните — вятър, който принуждаваше Карол да се навежда напред и да притиска полата към коленете си. Търсената от тях вила изглеждаше притихнала и мрачна. В гаража до нея нямаше никаква кола. Карол взе наведнъж трите сгънала и зачука припряно по вратата. Тъй като не последва отговор, тя натисна дръжката. Не бе заключена и вятърът я отвори с порив. Хваната за дръжката, Карол също бе повлечена навътре.
— Предполагам, че трябва да влезем — засмя се нервно тя.