— Даже ако имаше достатъчно дълго време на разположение, за да обмислиш всичко добре, слагам бас, че не би могла да измислиш нещо по-добро от това да претендираш, че си присъствувала на съвещание от политически характер от изключително голяма важност, толкова голяма, че важните личности, с които си била, в никакъв случай не биха допуснали да се споменат имената им, биха отрекли да са били там. След това, ако можеш да отведеш някой свидетел, да му покажеш мястото, където се е провела конференцията, да му посочиш препълнените с угарки пепелници, кошчетата за боклук, съдържащи празни бутилки, банята с мокри хавлии и в заключение се провикнеш: „Ах, татковата самобръсначка на полицата в банята“, бих казал, че това е изпълнено много артистично. — Наистина много.
— След това, ако се случи така, че полицията да открие таткото тъкмо в подходящ момент и таткото никак не изглежда да гори от желание да установи това алиби, а го прави само под натиска на дъщеря си, а после съвсем колебливо бръква в джоба си и изважда оттам ключа на вилата, където се предполага, че се е провело съвещанието, това би било изкусна работа по изграждане на алиби, нали?
— Мислите ли, че всичко това е било скалъпело?
— Не зная. Само ти насочвам мисълта.
— Но полицията може да провери всеки един детайл, не е ли така?
— Какво имаш предвид: „може“ или „ще“?
— Каква е разликата?
— Пита се, какво би сторила ти, ако беше полицай и имаше да решаваш дали ти се ще да смъкнеш маската на секретност, която някой важен политик е натъкмил грижливо върху лицето си?
— Все пак може да се опитам да измъкна истината наяве, а може и бързо да изоставя пялата работа.
— Точно така!
— Явно — каза замислено Дела — Карол Бърбанк е необикновено момиче.
— Или баща й е необикновен. Интересувам се да разбера кое от двете е истината. Впрочем свършвай вечерята, защото ще си вървиш в къщи да поспиш малко.
— Не — усмихна му се секретарката, — ако сте тръгнал да изпреварвате полицията в хотел Корниш, моят бележник може да се окаже твърде полезен.
— Това ще ти струва десерта — засмя се шефът й.
— Изобщо не съм пожелавала десерт.
— Но то ще вдигне кръвното налягане на Пиер. Дела отвори чантата си и се зае с червилото.
— Трябва да предполагаме, че кръвното налягане на Пиер се е повишавало и спадало в различни интервали в продължение на последните четиридесет години.
— Това ще рече — отбеляза Мейсън, — че то е започвало, когато е бил приблизително на четиринадесет.
— Е, тогава нека кажем четиридесет и две — отвърна Депа, прибирайки червилото и огледалцето си обратно в чантата.
VIII
Хотел Корниш бе един от малко претенциозните, затикан в покрайнините на деловите райони. Дежурният чиновник, човек някъде в края на шестдесетте, с високо чело и оредял пухкав мъх шесто коса, щръкнал само около ушите му, изгледа двамата късни посетители над очилата си и отсече:
— Препълнено е. Няма никакво място.
— Има ли записан при вас някой Хари Ван Нийз? — запита Мейсън.
— Има. Ван Нийз, Лас Вегас, Невада, стая 618. Искате да у оставите някаква бележка ли?
— Бих искал да му телефонирате и му известите, че съм тук.
— Той очаква ли ви?
— Не, казано откровено.
— Доста късно е.
— Известно ми е колко е часът.
Чиновникът се поколеба, а после някак неохотно взе телефона.
— Лейди и джентълмен са долу и искат да ви видят, сър. Старият човек почака малко, а след това изви глава през рамо.
— Как беше името?
— Мейсън — отвърна адвокатът.
— Мистър Мейсън — предаде старецът по телефона — …Много добре. Не бях сигурен, дали не сте си легнал.
Чиновникът изключи връзката и измърмори неприветливо:
— Можете да се качите.
Мейсън кимна на Дела. Асансьорът бе автоматичен и времето до шестия етаж им се стори безкрайно, докато кабината се люшкаше и тракаше нагоре.
Хари Ван Нийз ги очакваше на вратата на стаята си. Мейсън има възможност да го измери, докато дълги пръсти се обвиваха около неговите. — Мистър Мейсън, предполагам? — възкликна сърдечно Ван Нийз. — И мисис Мейсън?
— Мис Стрийт.
— О, простете! Моля ви, заповядайте! Ще ме извините за състоянието на стаята. Никак не съм очаквал посетители и е разхвърляно. Моля, този стол, мис Стрийт, ще видите, че е удобен. Сега ще прибера списанията и вестниците от него.
Тонът му беше любезен, учтив, добре модулиран и изразителен. Неспокойните му очи бяха толкова черни, че трудно би се открило изражение в тях, но гласът бе явно нагласен да допълва тази липса. Пред тях стоеше човек, у когото всяка дума прелива от изразителност. Движенията му, докато привеждаше в ред стаята, бяха грациозни, добре разчетени и ефикасни.