— А сега, мис, аз ще ви помогна.
Двамата я подкрепиха да се прехвърли на палубата. Кемрън придвижи лодката така, че да удари леко яхтата, и след това съобщи:
— Вече е заседнала о дъното.
— Чудесно!
— Е, внимавайте, когато започне да уляга. Ще продължи да затъва още, после сякаш ще се вцепени права и внезапно ще се наклони. Сега, искате ме обратно тук в 2:00, така ли?
— Точно така — потвърди Мейсън.
— Добре, ще съм тук. Внимавайте за всяка ваша стъпка, та да не се нараните.
— Ще бъдем внимателни — обеща Мейсън.
Кемрън, изглежда, все още се колебаеше да тръгне. Продължаваше да се държи за парапета, докато моторът работеше на празен ход и облак изгорели газове се стелеше над водата.
— Добре, ще тръгна обратно около 2:00, нали?
— Да.
— Мислите ли, че ще сте готови за тръгване по това време?
— Надявам се.
— Е, хайде довиждане!
Кемрън отблъсна лодката и седна на кърмата. Моторът загърмя енергично и за няколко секунди моторницата изчезна от погледа им, въпреки че трясъкът на мотора продължаваше да раздира влажната от мъгла тъма.
— Е, хайде да се спускаме долу — и Мейсън извади джобно фенерче. — Бъди предпазлива, Дела, палубата е хлъзгава.
Мейсън извади ключ, отключи кофара на люка, плъзна го настрана и помогна на Дела да се спусне по стълбата към кабината.
— Колко е уютно! — възкликна Дела.
— Всичко е както трябва — и Мейсън запали свещ.
— По какъв начин се отопляват?
— Ей там има печка, която гори с дърва и въглища. Употребяват я и за готвене, и за отопление. Наредих на Кемрън да я зареди с топливо. Да, готова е, само да я запалим.
Той драсна клечка кибрит и я пъхна в огнището. Хартията и подпалките запращяха с весел пламък.
— Е, сега вече няма какво да правим, а само да чакаме отлива — въздъхна Мейсън.
— Яхтата вече засяда — погледна Дела часовника си.
— Да, килът постепенно се врязва в тинята.
В този миг яхтата едва доловимо се люшна надясно.
— Не само затъва — отбеляза Мейсън, — но след няколко минути ще започне да се наклонява. Не ще ни отнеме много време. Искам да разбера точно колко време преди най-ниската точка на отлива едно тяло може да се претърколи и как се накланя яхтата по време на отлива.
Дела потрепери леко.
— Започваш да ставаш нервна?
— Малко. Някак ми е страшно. Нека угасим свещта и чакаме на тъмно. Печката дава достатъчно светлина… усещам, че сме някак открити, лесно забележими… всеки може… е, разбирате, през илюминатора… — тя спря и се засмя спазмодично.
Мейсън духна незабавно свещта.
— Е, така е по-добре — поуспокои се Дела. — Имах усещането, че нечии очи ни дебнат през илюминатора.
Мейсън я обгърна с ръка.
— Забрави всичко това. И жива душа не знае, че сме тук.
Тя се усмихна в знак на извинение и се притисна до неговото закрилящо я рамо. Огънят пращеше весело. Малки румени пламъчета играеха през отвора на печката. Тишина легна над тях, тишина, нарушавана само от лекото плискане на водата около корпуса на яхтата. Корабчето се навеждаше бавно надясно, като това ставаше едва доловимо.
Мейсън погледна светещия циферблат на часовника си и реши:
— Сега е времето да легна на пода в позата на трупа.
Дела погледна към тъмночервеното петно върху килима.
— Не ми харесва да ви гледам легнал там.
— Защо?
— Картината е много зловеща. Може да ни донесе… Не можете ли да легнете на друго място но същия начин?
— Не. Експериментът трябва да се проведе точно при същите условия.
Мейсън се обтегна на пода, като главата му се отпусна на няколко сантиметра от прага на кабината.
— Добре ли е, Дела?
— Всичко изглежда толкова тайнствено. Кара те да мислиш за духове.
— Ех, да можеше някак си духът на Милфийлд да дойде и ни разкаже точно как е станало всичко това, то би било отдих за нас.
Дела се приближи и седна на пода до него. Дланта й се плъзна надолу по ръката му, пръстите й напипаха неговата длан и се обвиха около нея.
— Не забравяй, че трябва да ме считаш за труп — потупа я той по рамото.
— Но не се чувствувате като труп? — засмя се тя.
— Не.
Яхтата изскърца леко, накланяйки се още малко.
— Все още няма достатъчно наклон, та да ме прати до отсрещната стена. Когато стане тона, да не забравим да засечем точно времето. Къде е електрическото фенерче, Дела?
— На масата.
— Ама какъв ден бе днес в съда, а? Корав като този под, но все пак се усещам добре.
— Не бива да вземате всичко толкова дълбоко — погали тя челото му.
— Ъхъ — съгласи се Мейсън сънливо, а минутка по-късно провлече — колко е часът?
— Наближава 1:30 — погледна тя часовника му.
— След десетина-петнадесет минути ще разберем всичко. Изведнъж Дела промени положението си.