— О, да, благодаря! — Мелъри пое куфарчето с подчертано облекчение. — Но къде…?
— Беше го оставил на масичката за кафе.
— А, да, разбира се. Много ми е трудно да се съсредоточа днес. Умът ми непрекъснато бяга в различни посоки. Благодаря!
— Нещо за пиене?
— За пиене?
— Приготвила съм чай с лед, но ако желаете нещо друго…
— Не, не — студен чай би било чудесно. Благодаря.
Гърни се взираше в бившия си съученик, когато изведнъж разбра какво беше имала предвид Маделайн, когато каза, че Мелъри изглежда точно като на обложката и „дори повече“. Въпросната снимка се отличаваше с едно особено, непринудено съвършенство — илюзията за аматьорска снимка, но без разкриваните от светлосенките недостатъци или странната композиция на истинските аматьорски снимки. Точно това усещане за внимателно създадена безгрижност — егоцентричното желание да изглеждаш не егоцентричен — въплъщаваше на живо Мелъри. Както обикновено, Маделайн беше улучила право в десетката.
— В имейла си споменаваш проблем. — Гърни мина направо на въпроса с безцеремонност, която граничеше с грубост.
— Да — потвърди Мелъри, но вместо да обясни за какво става дума, се захвана да припомня един глупав спор на техен състудент с професора по философия — с явното намерение да прибави още една нишка към задължението, което създаваше старата училищна връзка.
Докато разказваше историята, Мелъри говореше за себе си, Гърни и въпросния второкурсник като за „тримата мускетари от кампуса на Роуз Хил“, в отчаяно усилие да накара обикновената случка от студентския живот да звучи като нещо героично. Според Гърни този стремеж беше силно смущаващ, така че той предпочете да не окуражава госта си с коментари и само мълчаливо се взираше в него.
— Ами, всъщност — най-накрая каза Мелъри, като с очевидно неудобство се върна към настоящия въпрос, — не съм сигурен откъде да започна.
„Щом не знаеш как да започнеш собствения си разказ, помисли си Гърни, защо изобщо си тук, по дяволите!“
А после Мелъри все пак отвори куфарчето си и извади от него две книжки с меки корици. Подаде ги на Гърни много внимателно, сякаш бяха чупливи.
Бяха същите книги, за които беше прочел в принтираните от сайта страници. Първата се казваше „Единственото, което има значение“, а подзаглавието й беше „Силата на подсъзнанието може да промени живота ви!“. Втората се наричаше „Честно!“, с подзаглавие „Единственият начин да бъдеш щастлив“.
— Възможно е да не си чувал за тези книги. Имаха известен успех, но не бяха точно бестселъри. — Мелъри се усмихна с добре отработена имитация на скромност. — И не казвам, че трябва да ги прочетеш веднага. — Нова усмивка, като че казаното беше много забавно. — Но все пак те ще ти дадат известна представа за онова, което се случва в момента и защо се случва, след като обясня какъв е проблемът ми. А може би трябва да кажа „предполагаемият ми проблем“. Цялата работа силно ме озадачава.
„И те плаши, при това немалко!“ — отсъди Гърни.
Мелъри си пое дълбоко дъх, застина, след което започна разказа си с крехката решителност, с която човек навлиза в дълбоки води:
— Първо ще ти разкажа за бележките, които получих. — Той отново бръкна в куфарчето си и извади от него два плика. Отвори единия. В него имаше бял лист хартия, изписан на ръка от едната страна, както и по-малък плик, като тези, които използват от доброволческата организация RSVP1.
Подаде листа на Гърни.
— Това беше първото съобщение. Получих го преди около три седмици.
Гърни се облегна назад в стола, за да разгледа по-внимателно писмото. Спретнатият почерк веднага му направи впечатление. Думите бяха елегантно и педантично оформени и извикаха в съзнанието му неочаквания спомен за сестра Мери Джоузеф и изящно написания на дъската урок по граматика. Но дори по-странно от старателния краснопис бе това, че беше използвана писалка — а мастилото бе червено. Червено мастило?! Дядото на Гърни бе ползвал червено мастило. Не си спомняше много за дядо си, но помнеше малките обли шишенца със синьо, зелено и червено мастило. Нима изобщо беше възможно човек да си купи червено мастило за писалка в днешни дни?
Гърни се намръщваше все повече, докато четеше. Като приключи, прочете бележката отново. Нямаше нито поздрав, нито подпис.