— Лъжец и самохвалко си ти! — отвърнал началникът на пазачите. — Никой не може да убие нашия господар. Той има безсмъртна душа. Ще освободиш баща си само когато успееш да ни победиш. Опитай се, де!
— Дръжте се! — извикал Мерген и скочил във водата.
Заплувал по-бързо от риба. Стигнал до най-голямата лодка. В нея го чакал с меч в ръка началникът на стражата. Духнал Мерген и лодката се обърнала като тресчица. Всички потънали — тежките ризници ги повлекли към дъното. Мерген се втурнал към другата лодка. Пазачите, като видели това, което току-що се случило, не посмели да се бият — захвърлили лъкове и стрели и бързо започнали да гребат към брега.
Мерген настигнал последната лодка и се качил в нея. Заповядал на пазачите да гребат към онова място, където лежал окован баща му.
Отвели го.
Мерген извадил от пазвата си костената брадвичка и се гмурнал в морските глъбини. На дъното видял баща си, прикован към голяма канара. С брадвичката строшил оковите, взел на ръце стареца и изплувал на повърхността. Положил баща си в лодката и слугите загребали към брега.
Там вече се били събрали всички роби на злодея разбойник. Между тях били и майката на Мерген, и годеницата му. Всички посрещнали с радостни викове храбрия момък.
Сетне седнали на дълга трапеза. Три дни яли, пили и се веселили. На четвъртия ден се запътили към родното си място. Щом пристигнали, веднага се заловили за работа.
Разчистили храстите, построили колиби, запалили огньове и заживели нанайците като преди — мирно и сговорно.
Това се случило отдавна. Много време е минало от тогава, много случки са се забравили, ала за Мерген нанайците още си спомнят и приказки разказват за юначеството му.