Напусто всеки празник свещеникът извеждаше на лития по четирите краища на селото и мало, и голямо. Напусто децата всеки ден носеха черковните хоругви по ниви и по ливади. Бог не чуваше горещите молби на старо и младо — за капка росица, за здраве и за утеха.
Трябваше човек да види тъжното шествие на литията, за да му се свие сърцето от скръб. Наредени на дълга печална върволица, проточена като голяма гъсеница из полето, селяните — измъчени, боси, гологлави — мълчаливо вървяха след белите черковни хоругви. По лнцата на всички се чете тъга и покаяние, от сбърчените им чела капе едра пот. Босите им крака ревят жежкия пясък и вдигат облак от златен прах, който покрива цялото шествие и прави черни браздулицн по изпотените лица на селяните. Над голите им глави пече адско слънце. Тежка миризма на тамян и восък се носи наоколо. По цели часове те обикалят селото, кръстосват полето, после се спират, окръжават свещеника и дълго се молят. И под това адско нажежено небе, посред това изгоряло поле едвам се чува плачевният припев на тия убити от скръб и безнадеждност човешки същества.
— Господи, помилуй!
Но напразно! Челиченият ек от жабешкото крякане, което цяла нощ трептеше над припламналото поле и над скръбното селце, предсказваше продължение на страшната суша.
А болестта замори по-често и по-често.
Отникъде помощ, отникъде надежда. Сбъркаха се клети сиромаси. Попът, доволен от печалбите по опела и водосвет и от победата над учителя, спокойно си седеше в кръчмата с чаша в ръка и бъбреше:
— Ей, хора, тая беда за вас е малко! Чумата, чумата ви се пада! Потънахте в грехове до шия, продадохте душите си на дявола, забравихте пост и пречест, пропихте се и разгневихте бога … Сега сърбайте каквото сте дробили! Думах ви да подновим параклиса под село — не искате! Теглете сега!
И хората навеждаха глави смирено, огорчени, засрамени. Само младите негодуваха против думите на попа и говореха явно:
— Греховни сме били, а? Пияници? Я нека се поогледа светиня му!
А учителят непрестанно учеше, че гнездото на страшната зараза е поповият излак, и горещо настояваше да се запусти.
— Само така ще се избавим — казваше той.
— У-у-ут — крещеше му дебелият свещеник, — вчерашно хлапе, на побелели глави ум ще дава! Не ще молитва, а? Протестантин! Безбожник! Болестта била в излака! Те зарад такива бог ни наказва! Излака да не барате, че ви ръцете изсъхват! Който иска спасение, ето черквата — нека се моли!
Учителят не се стърпя. Един ден той събра момците, който бяха с него, и пред всички селяни заковаха излака с яки дъбови капаци. Цяло село се събра на мегдана. Кметът, чорбаджията, старците — всички роптаеха против учителя, но младежите не искаха и да чуят. Попът вдигна брадвата да откове капака, но мъжката ръка на учителя го спря:
— Бъди благоразумен, дядо попе!
— Благоразумен ли? Махнете се оттука бре, хлапаци недни, не лъжете света, че ви дявол взима — зафуча светиня му. Очите му светеха, брадата му трепереше от гняв.
Тогава срещу него се изстъпи буйният Младен, годеникът на Неранза, която лежеше болна, и брат на починалата Аглика, па извика отчаяно и страшно:
— Дядо попе, хвърли брадвата настрана, че ми тъмнее пред очите!
— Ти си глупав, Младене! Не си дошъл ни веднаж на черква, пък… — заекна позеленял от яд свещеникът.
— Махни се по дяволите с твоите молитви! Те умориха Аглика и поболиха Неранза. Да се махнеш оттук, че… не знам какво ще сторя! — извика Младен и очите му се замъглиха, и пръстите му се свиха на железни юмруци. Той извади един кол от ближния плет и застана край излака.
— Който смее, нека приде!
Старият му баща, треперещ от яд, вдигна ръка към него и му викна:
— Да не си ми стъпил вече в къщата, чу ли!
— Тате, назад, че никого не жаля! — викна извъи себе си Младен. — Ако бяхме направили това по-напред, сега Аглика да е жива и Неранза да е здрава.
Две едри сълзи се отрониха от очите му и се търколиха по мургавото му юнашко лице.
Старите постояха, погледаха, посърдиха се, па си отидоха.
— Много вирят нос младите! Не знам де ще му излеэе края — рече им Младеновият баща. — Видяхте ли го моя син? Щеше да ме бие за нищо работа.
Оттогава момците се заредиха да пазят излака дене и ноще. Цели четири недели който и да минеше оттам, ще види изправена до върбата стройната фигура на момък с голяма тояга в ръка, млад, бодър, бдящ като войник на поста си.
А сушата все още немилостиво гореше и челиченият ек на жабите все още по цяла нощ трептеше над ширното припламнало поле, над озлочестеното селце и предсказваше, че няма скоро да се свърши.