— Без съмнение. — Тим стана и леко положи ръка на рамото на Лора. — Искаш ли кафе?
— Да, благодаря. — Главата й бе натежала от виното. Погледна си часовника. — И таз хубава — вече е три и половина.
— Е, и? — Тим включи кафемелачката.
— Ще си изпуснете клиентите.
— В ден като този? — сви рамене Ейвъри. По прозореца трополяха едри зърна град. Щом пристигна кафето, Ейвъри се зачуди на глас дали случайно не са им останали някакви шоколадови бонбони. Тим донесе кутия „Гъдайва Манон Бланк“ и Ейвъри изви: — Ооо… ама ще ми развалят диетата.
— Защо питаш тогава, глупчо?
Разговорът отново се върна към трагедията. Тим напомни на Лора да не забравя къде са и ако има нужда от нещо, каквото и да е… Ейвъри настоя съвсем скоро да се видят на обяд в апартамента, после попита как всъщност изглежда този Макс Дженингс. Тим отново взе думата и попита Лора дали не е мислила да се мести.
— Да се местя ли? Магазинът ли?
— Не, не. Да напуснеш селото. Явно си била ужасно нещастна там, откакто си се влюбила в онзи тип. И ако останеш, обстановката непрекъснато ще ти напомня неприятните мигове.
Пет часа по-късно Лора седеше на красивото си малко канапенце, разхвърляла около себе си книжа с данните и офертите на множество брокери на недвижими имоти от Костън, един, от които щеше да дойде в десет следващата сутрин, за да оцени къщата. Бързината, с която бе приела предложението на Тим, остави у Лора убеждението, че рано или късно и сама щеше да стигне до тази идея.
Имаше чувството — е, не че й беше олекнало, това щеше да е твърде далеч от истината, — че бе преодоляла кризата в известен смисъл. След като Джералд вече го нямаше и никога нямаше да го има, щеше да се опита да го обича по не толкова мъчителен начин. Щеше да скърби като за стар приятел. И навярно, накрая, примирението със загубата щеше да й донесе покой и свобода.
Браян наближи ръждивите релси, ограждащи „Куори Котиджис“ 13, и въпреки че отвътре всичко му вреше и кипеше, намери миг да се зачуди на странното название и номерация на къщата15, защото тук имаше всичко на всичко две сгради, при това доста отдалечени от най-близката каменоломна.
Стоеше неподвижен под покритите със скреж клони на крехко дръвче, двойно изцедено от цвят — веднъж от сланата и втори път от лунната светлина. Студът загриза откритите части на тялото му. Той не спираше бързо-бързо да преглъща в напразни опити да забави побеснелия си пулс и да се успокои. И преди беше стоял тук, многократно, включително и в нощта, когато Джералд бе убит, но сега за пръв път бе поканен.
За да минава времето, прехвърли през паметта си трите сцени, които бе завършил след дълго писане и драскане. Не беше много доволен. Диалогът бе треперлив като желе, а съдържанието едва-едва се разбираше.
Проблемът се състоеше в това, че Браян, принуден да избира между свободата на израза, плод на нецензурираното въображение на неговите актьори, и бъдещето си като учител, бе предпочел второто, при това без никакви колебания. Ясно му беше, разбира се, че всичко, изрязано от него, можеше отново да се появи в деня на представлението и дори да бъде допълнително разкрасено (призля му при тази мисъл). Оставаше му единствено да се уповава на късмета си.
Всичко щеше да е наред. Всъщност те бяха добри деца. На негова страна. Като всички пренебрегвани, изоставени младежи — и възрастни впрочем — единственото, от което имаха нужда, бе възхищение и уважение. Да бъдат някой. Разбираше ги напълно. С цялото си сърце и душа.
Браян повдигна ръкава си и погледна своя „Кронограф Космоподлитън“. Цифрите с цвят на флуоресцентни кашави грахчета засияха пред очите му. Часовникът му показваше времето в Лондон, Париж и Ню Йорк и беше водоустойчив на дълбочина сто метра. Браян потърка с възхищение стъклото с опакото на ръкавицата си и смело надникна отблизо в циферблата, рискувайки отравяне с радон. Хубаво беше да знаеш, че независимо дали се разхождаш по булевард „Хусман“, или се гмуркаш в залива Хъдсън, ако някой те пита за часа, няма да си хаби въпроса на вятъра.
Браян усети, че върхът на носа му е замръзнал. Явно ризата, която беше избрал накрая, не бе достатъчно топла, въпреки дебелата жилетка, плетена от майка му. Май сгреши, че не облече дантеления си потник.