— Чувствай се като у дома си.
— Благодаря. — Беше ужасно топло. Браян свали якето си, сгъна го внимателно, остави го на дивана и седна върху него. Трогна се, като видя една от своите разпечатки, осеяна с множество бележки с химикалка. Изкашля се нервно и се огледа, чудейки се какво да каже. Погледът му попадна на кашоните.
— Много ли сте… запалени по тази техника, Еди?
— Събираме ги. За мултиплената скролоза.
— Браво. — Браян се опита да скрие изненадата си. — Добрите дела никога не са излишни. — Хюф-хюф!
— Искаш ли нещо за пиене?
— Да, благодаря.
Тя отиде до стар резбован бюфет от петдесетте години на двайсети век, отрупан с украшения, чаши, още изкуствени цветя и поздравителни картички за рожден ден, и го отвори. Извади някаква напълно непозната на Браян бутилка.
— На кого да пожелая честит рожден ден, Еди?
— На мама. Вчера направи трийсет и една.
— Мили боже! — (По-млада е от мен.) — Тя тук ли е по това време на деня?
— Не. На тренировка е — вдига тежести.
Искаше му се да попита къде е Том, но се боеше да не стане твърде очевидно накъде бие. За баща й знаеше. Излежаваше десет години за въоръжен грабеж в Олбани.
— Затвори вратата, Брай.
Озадачен, Браян се огледа и забеляза отворена врата в далечния ъгъл на стаята, която водеше към някакви стълби. Затвори я, облегна се на нея и насмешливо вдигна вежди. После реши, че тази поза може да изглежда малко заплашителна, така че се върна в средата на помещението, където получи питието си.
— Хайде до дъно — насърчи го Еди, като го видя да стои, стиснал неловко чашата.
— Какво е това?
— „Тандърбърдс“, плодово вино — захили се тя. — От ябълки, лимони и такива разни.
— Ти няма ли да си сипеш?
— Нали ще работим?
— Разбира се. Извинявай.
— Подтикваш ме към лоши работи, Браян.
По-скоро за да задуши тази чудна идея още при раждането й, отколкото от жажда, Браян отпи голяма глътка, която избухна между ушите му.
— Как е?
— Страхотно. — Той стисна здраво облегалката на стола. — „Тъндърбърдс Ар Гоу“16.
— Какво?
Естествено, беше твърде млада, за да е гледала първите телевизионни сериали, и твърде голяма, за да е гледала по-късните им повторения. Как можа да изтърси тая глупост. Сега ще си помисли, че е пълен кретен.
Затворила очи, Еди се поклащаше в такт с музиката, извила гръб като стоманена пружина — здрава, тънка и еластична, тя грациозно балансираше на високите остри токчета на кожени обувки, които сякаш й бяха малко големи. Браян се зачуди дали не са на майка й и при тази мисъл го заля вълна от гореща нежност. Смело реши да й прави компания и непохватно запремества тежестта си от единия на другия крак, щракайки с пръсти (съвсем не в такт с музиката, защото чувството му за ритъм бе дори по-лошо от усета му към диалозите).
— Искаш ли още вино? — Беше спряла да танцува.
— По-добре не. Благодаря.
— Седни тогава.
Браян се огледа. Единственият фотьойл бе затрупан с видео и аудиокасети, безплатни вестници, чорапогащи, даже и чиния, оплескана с доматен сос и засъхнал жълтък. Той се насочи отново към канапето.
И по него имаше разни боклуци. Еди изхвърли всичко зад облегалката. При тази операция бе коленичила и се протягаше наляво и надясно, при което тънката лента от ликра, изпълняваща ролята на пола, така се разтегна, че се виждаше цепката на дупето й. Лицето на Браян лумна, пот изби по челото му, което той отдаде на горещината, излъчвана от електрическата печка с троен реотан.
— И така, малка Еди. — (Давай го така леко и шеговито.) — С какво мога да ти помогна?
Тя се тръшна до него.
Е, да. Какво толкова? Всъщност, ако го погледнеш от чисто практическа гледна точка, това бе най-разумният избор на място. Нямаше да има много смисъл, ако седне на километри от него в оня разпадащ се фотьойл. Ако ще работят заедно — а по всичко личеше, че е така, — налагаше се да седят един до друг. Само се надяваше да е в състояние да чува какво му говори на фона на тази музика, която му цепеше черепа. С удоволствие би я помолил да я намали и дори да я спре, но се боеше да не го помисли за старомоден и застаряващ.
Еди се намести, сядайки удобно върху краката си. Лъскавите й черни чорапогащи бяха пуснали една-единствена бримка, която започваше от лявото коляно и изчезваше под леопардовата й пола. Браян с усилие откъсна поглед от миниатюрната стълбичка и нареди на обезумялото си въображение да престане да си представя къде е другият й край. И пак попита как би могъл да разсее тревогите й.
16
„Thunderbirds Are Go“ — заглавие на епизод от детски сериал, излъчван по британската телевизия през 60-те години на двайсети век. — Бел.прев.