— Ммм?
— Четох статия, която обясняваше как се прави спонтанен секс. Във фризьорския салон.
— Че на кого му е притрябвало да прави спонтанен секс във фризьорски салон?
— Статията се казваше „Как да запазим брака си жив“.
— На мен ми звучи по-скоро като „Как да си сецнем гърба“. Не — двамата сплетоха ръце и тръгнаха към вестибюла, — боя се, че отново ще бъде в скучното брачно ложе, слънчице.
— И с добрата стара мисионерска.
— Предупредих те каква вяра изповядвам още като ти предложих да се омъжиш за мен.
Любиха се и Джойс бързо заспа, отпуснала глава на гърдите на мъжа си, сгушена в обятията му. Внимателно, да не я разбуди, Том пъхна още една възглавница под главата си и полуседнал, полулегнал, запрехвърля през ума си събитията от деня, от вчера, от онзи ден. Взираше се за незабелязани връзки и обяснения, скрито значение, невярно тълкувание.
Не отдели много време на тазвечерната оперативка, защото се бе оказала доста безполезна, меко казано. Едно-единствено ново нещо излезе — в резултат от работата на оперативните. През 1983 хамалите от „Бичам Римувалс“ взели мебелите на Джералд Хадли и личните му вещи от склад, който не е нито в Кент, нито в Югозападен Лондон, а в Стейнс.
И тъй като повече никой нищо не предложи на вниманието им, Барнаби им прочете бележките от разговора с госпожа Лидиърд и сподели идеите си за женското его на Хадли, приети без особен ентусиазъм, по-скоро с предпазливост и учтиво недоверие. И той сам, като описа психологическия портрет на този Хадли, който преди това му се бе видял доста убедителен, сега започна да се чуди дали не бе вложил повечко въображение от необходимото.
Накрая заспа, но често се събуждаше от воя на вятъра в дърветата и от потропването на един клон по прозореца: По някое време в тъмната зона между съня и будуването се видя да върви по тясна калдъръмена улица, чиито кръгли изпъкнали камъни тук-там бяха осветени от жълта светлина. Носеше нещо тежко. Ръцете му висяха опънати надолу, хванали предмета напряко, а той тежеше като мъртвец. Не беше мъртвец всъщност, защото се чуваше плитко бързо дишане.
Спря под желязна конзола със закрепена на нея лампа, от която идваше странната жълта светлина, за да види какво държи. Беше тюлен. Тромав и недодялан на суша, острата му сиво-кафява козина бе суха, загубила блясъка си. Главата висеше отпуснато. Около врата имаше странно петно — пръстен по-тъмна козина, като нашийник или примка. Докато го гледаше загрижен и объркан, животното обърна острата си кучешка муцунка към него и се взря в очите му. Зениците му също бяха помътнели, покрити с лепкава слуз. С ужас осъзна, че тюленът умира.
Трябваше да намери вода. Спусна се напред, бързаше колкото му позволяваха силите. В съзнанието му изникна картина — след завоя на улицата имаше река. Спомни си моста, хората, застанали на него с въдици. Продължи да върви, залитайки под тежестта, коленете му подгъваха, пот струеше от главата му. Ала когато най-сетне стигна до завоя — реката и мостът бяха изчезнали. На тяхно място се бе ширнала открита пясъчна равнина, по която бродеха странни животни.
Барнаби погледна в замъглените очи на тюлена. Не видя укор за проявената от него глупост, а само тиха покъртителна тъга. Сърцето му преля от мъка и той отново впрегна всичките си сили, за да продължи напред. Светът е пълен с вода. Все някъде щеше да намери.
Повърхността, по която вървеше, се бе променила. Усещаше я пореста и податлива и с всяка стъпка краката му затъваха все по-дълбоко. При това беше и студена. Ледената влага проникваше в обувките му. Ръцете му овлажняха. Сведе поглед надолу и видя, че около устата на животното се бе появила сребриста пяна. Светлината от жълтите лампи започна да намалява.
И точно когато си мислеше, че ще се срути от изнемога, в краката му проблесна локва. Положи тюлена в нея, мускулите му се свиха и затрептяха, усетили облекчението. Тюленът се завъртя във водата, и още веднъж, и още веднъж. Козината му заблестя, очите и мустаците му искряха. Барнаби гледаше блестящите капчици по тялото му и отразената от локвата светлина, които постепенно се сляха в едно, докато тюленът и водата се превърнаха в сияеща сребриста маса със странна форма. Наоколо наизскачаха дървета, високи като телеграфни стълбове. В клоните им тракаха факс машини и се вееха топове хартия. Жена, облечена цялата в черно и с черен воал, се мярна и изчезна, седнала на високо вързана люлка, порейки въздуха, развяла поли. Загадъчната сребриста форма се преобразяваше в нещо издължено и аеродинамично.