Майка му се върнала от болницата, но Ханлън не изритал от къщата селското момиче, което прибрал, докато жена му я нямало. Именно тя една вечер видяла двете момчета на смрачаване „заклещени като кучета“ зад някакъв царевичак. Бащата на Лиъм тръгнал след тях с пушката и така и не се върнал. „Потънал в тресавището“ — решили всички и никой нямало да се разстрои особено, ако не били изчезнали и двете момчета. Полицията започнала някакво разследване — без да си дава много зор, предполагам.
След като години наред Мери Ханлън била изтезавана физически и тормозена психически, загубата на единствения й син била последната капка, преляла чашата, и жената полудяла. Спирала хората, втренчвала див поглед в лицата им и настоявала да й върнат Лиъм. Понякога блъскала по вратите или крещяла в отвора на пощенските им кутии, молела да й изведат момчето. Накрая била въдворена в лудница.
Двете момчета, като хиляди други преди тях, избягали в големия град. В този случай — Дъблин. Тук, поне за Лиъм, нещата вървели от лошо към по-лошо. Скоро двамата с Конър започнали да работят на улицата. И не след дълго станало ясно, че Лиъм със своята младост и красота — защото по онова време бил изключително красив — можел да си намира клиенти без проблем, бил много търсен. Конър бързо открил начин да се възползва от ситуацията. Никой не можел да се доближи до младия Ганимед без неговата благословия. Цените били толкова високи, колкото позволявал пазарът, но Лиъм получавал само храна, пари за дрехи и джобни. Така продължило близо три години.
Сигурно ви се струва странно — Макс Дженингс разплете пръсти и обърна длани нагоре, сякаш да покаже своето някогашно неверие, — че Лиъм е понасял това толкова дълго, но Конър го е държал на много къс повод. Работели в собствен апартамент и следователно момчето нямало почти никакви възможности да завърже нови приятелства. А Конър страшно се ядосвал, когато Лиъм предложел да излязат някъде, да се запознаят с нови хора. И това било напълно достатъчно да държи Лиъм в подчинение, защото той, естествено, се ужасявал от всякаква форма на насилие.
За първи път в живота си сержант Трой, който слушаше внимателно, усети някакво съчувствие към педераст — тоест към част от все по-нарастващата мръсна пяна, образуваща, се върху помийната яма на обществото. Чувството сериозно го разтревожи. Ставаше му все по-неприятно, накрая прибягна до мъдростта на своята папка „Клишета за всякакви случаи“. И както винаги тя не го разочарова. Под буква „И“ (като в „извинение“) намери каквото му трябваше: „Изключенията потвърждават правилото.“ Уф! Трой си представи как избърсва чело. Нещата бяха започнали да изглеждат малко съмнително за миг. Малко сложнички. Той въздъхна с облекчение и отново се съсредоточи върху разказа на Дженингс.
— После само няколко месеца преди да навърши седемнайсет, Лиъм се запознал с Хилтън Коникс. Навярно сте чували за него?
Още докато клатеше отрицателно глава, Барнаби си помисли, че може би наистина е чувал някъде това име, но не можеше да се сети. Точно сега не искаше да се разсейва със странични въпроси. Навън вече съвсем се беше стъмнило. Ако продължаваха така, цяла нощ щяха да си стоят тук.
— Коникс е художник, рисувал предимно портрети. Имал изключителен успех на пазара и макар критиците да не го уважавали особено, две от платната му били изложени в Дъблинската национална галерия. Нещо като ирландския Анигони24. Негов приятел възторжено му описал красотата на Лиъм и Коникс си записал час да посети момчето. Художникът не се интересувал от онова, което същият негов приятел описвал като „опъване на бузки“. Макар и хомосексуален, Коникс по онова време бил минал седемдесетте и старателно пазел малкото останала му енергия само за работата си.
Веднага решил, че иска Лиъм да му позира — в своята автобиография „Рисувана глина“, описва първите си впечатления от момчето по-добре, отколкото аз бих могъл. Конър обаче му създавал проблем. За всеки сеанс искал голяма такса, което не било пречка, но освен това настоявал не само да води Лиъм до ателието и да го връща у дома, но и да присъства по време на сеанса. Явно за да си пази протежето от „този дърт педераст“ или поне такова било обяснението.
Истината е, че Конър не можел да си позволи да остави Лиъм да се мотае насам-натам и определено не в компанията на такъв богат, интелигентен и преуспял човек като Хилтън Коникс. Защото Конър успявал да държи момчето в ръцете си, като непрекъснато поддържал живи общите им спомени за жестокото и мизерно минало, белязало съдбата и на двама им. Заедно били в калта и не било за препоръчване единият от тях да поглежда към звездите.