Тръгна през сплетените тръни, като внимателно отместваше настрани от лицето си покритите с ужасни шипове клонки, втренчила поглед в тъмнината пред себе си, тласкана от желание, сто пъти по-силно от всякакъв страх. С разтуптяно сърце Лора се измъкна от шубрака през една пролука, зави наляво и се провря през втора пролука, този път във висок до кръста плет. Вече беше в задния двор на Джералд Хадли.
Постоя неподвижно за миг, познаваше всяка подробност около себе си — огромния бук, празните декоративни вази, едва различимите очертания на плочите, покриващи вътрешния двор, които проблясваха, покрити със скреж. По небето над нея мигаха безброй звезди. Избягвайки чакъла, Лора тръгна на пръсти напред, съпътствана от белите облачета на собствения й дъх, които мигом се втечняваха от досега с ледения въздух.
В кухнята светеше, но когато Лора приближи, ясно се виждаше, че вътре няма никой. Тя смело се вгледа през прозореца. В мивката имаше мръсни съдове, на масата — поднос с полупразна бутилка вино и чаша. Отмести се малко встрани и под новия ъгъл успя да зърне дълъг рафт с бурканчета, пълни с подправки, както и по-високи буркани с изсушени гъби, джинджифил, нещо къдраво, наподобяващо сушена папрат или изсъхнали съсиреци кръв.
Веднъж Джералд спомена, че обича да приготвя японска храна. Лора веднага заяви, че обожава японската кухня, и го помоли да й даде някой урок. Той се усмихна — как би посмял, но следващия път, когато готви терияки2, би се радвал да го сподели с нея. Тя дълго чака, замаяна от щастие, Джералд да изпълни обещанието си, но той така и не я покани на терияки.
Накрая, тласкана от силното си желание, от мечтата да се види с него на украсена със свещи маса, пред чашки с топло саке, тя му припомни. Изобщо не бил забравил, удобно ли ще й бъде да се видят в четвъртък в седем.
Лора си бе тръгнала, сякаш не стъпваше по земята — да освежи кожата на лицето, да разреши великолепната си коса и да масажира с благовонни масла безупречните си стройни крака. В шест и четирийсет и пет в четвъртък облече елегантното си жълто сако, кремава копринена блуза и тясна червена пола, сложи и сияещи обеци. Изглеждаше прекрасно. Всеки го забеляза — семейство Клюс, Рекс, двойката от Уинди Холоу, които се занимаваха с компютри, — всички поканени заедно с нея, както се установи.
Всеки друг би направил съответното заключение. Но Лора плака, докато заспа, а на сутринта се събуди убедена, че Джералд просто е бил нервен. Изобщо не може да се говори за стеснителност в отношенията му с жените, каза си Лора, просто е отвикнал. Искал е да я покани на гости, но за първия път е имал нужда от присъствието и на други хора. Оттогава беше минала близо година. Той така и не повтори поканата си.
Ужасно нещастна, Лора усети, че трябва да направи нещо да се защити, и успя да съчини ситуация, в която слагаше край на въображаемата си връзка с Джералд, защото той се оказа непохватен любовник, скучен събеседник, вманиачен педант, отдаден на навиците си. Съвършено погълнат от себе си. За отрицателно време тя го напуска с леко сърце и литва свободна като птичка. С огромен разход на енергия тези фантазии помагаха на Лора да живее в относителен покой понякога дни наред. Но след това, разбира се, го виждаше отново.
Шум, светлина! Лора отскочи панически от прозореца и залепи гръб в стената на къщата — неравностите се забиха в плътта й. Оказа се Браян, съседът на Джералд, който прибираше фолксвагена си. Крилата на гаражната врата постепенно стесняваха струята светлина от фаровете, накрая се удариха шумно едно в друго. Чуха се стъпките на Браян покрай къщата. Влезе и щракна резето. Сю сигурно приготвяше чай за преди лягане въпреки късния час. Лора усети как я жегна завист. Не че, боже опази, би искала — пък и коя ли нормална жена би искала — да е омъжена за Браян. Но несъмнено в семейния живот имаше някакъв уют, който липсва в менюто, когато човек живее сам.
Ох, какво правя тук? Лора удари с юмрук по стената и ожули кожата на ръкавицата. Аз съм зряла, трийсет и шест годишна жена. Привлекателна и според някои дори красива. Не съм невротична. Имам приятели, била съм влюбена и обичана. Развивам успешен бизнес, а красивата ми къща е пълна с очарователни неща. Децата ми се усмихват. Котките и кучетата ми се радват. Мъжете ме канят на срещи. Защо тогава се спотайвам тук като престъпник в единайсет часа в тази ледена петъчна нощ с единствената надежда да зърна мъж, който въобще не се интересува дали съм жива, или не.
Хлътване. Никога преди не си бе давала сметка колко точен е този уличен термин — буквално физически точен. В един момент избираше портокали в селския магазин, в следващия направи крачка назад и настъпи крака на някакъв мъж. Висок, с побеляваща къдрава коса и доста студени кафяви очи. Случилото се след това (хлътването) беше съвсем необичайно. Преди време Лора бе гледала филм — май на Хичкок, — в който някой сънуваше, че пада във фунията на някакъв черно-бял вихър и затъва все по-надолу и по-надолу. Точно така се бе почувствала тогава. Тя затвори очи, усетила отново силата на преживяното, сърцето я заболя от дръпването на най-нежните му струни.