Каква полза извличаше Айдахо от своята книжка със стихотворения, не мога да кажа точно. Колчем отвореше уста, той все хвалеше винопродавеца, но това не е никаква гаранция.
Този Омар К. М., ако се съди по онова, което излизаше наяве от неговата книжка чрез посредничеството на Айдахо, очевидно представляваше нещо, подобно на куче, което гледа на живота като на консервена кутия, завързана за опашката му. Тича, тича до припадък, сяда, изплезва език, поглежда кутията и казва:
„Е, щом не мога да се отърва от нея, ще ида да я напълня в кръчмата на ъгъла, пък пийте всички за мое здраве.“
Освен това той, изглежда, беше персиец, а аз още не съм чувал Персия да е произвела нещо, заслужаващо внимание освен турски килими и малтийски котки.
Същата пролет ние с Айдахо напипахме богата жила. Имахме практика да разпродаваме незабавно и да се движим по-нататък. След като продадохме добитото злато, взехме по осем хиляди долара на глава. После се отправихме към малкото градче Роза на река Салмън, за да отпочинем, да хапнем като хората и да ожънем брадите си.
Роза не беше средище на златотърсачи. Градчето лежеше в една долина и с липсата на шум и всякаква треска напомняше на селските провинциални градчета. В Роза имаше трамвайна линия, дълга три мили, която водеше в околностите, и ние с Айдахо цяла седмица се возихме в един вагон, като излизахме само нощем, за да пренощуваме в хотел „Вечерна заря“. Тъй като вече бяхме много чели и много видели, скоро станахме prore nata с най-доброто общество в Роза и започнаха да ни канят на най-изисканите вечери. На една благотворителна вечер в полза на пожарната команда с конкурс за най-добра мелодекламация и най-голям брой изядени пъдпъдъци, уредена в салона на общината, ние с Айдахо се запознахме с госпожа Д. Ормънд Сампсън, кралицата на висшето общество в Роза.
Госпожа Сампсън, вдовица, притежаваше единствената двуетажна къща в града. Къщата беше боядисана в жълто и откъдето и да се погледнеше, се виждаше ясно като остатъците от жълтък в постен ден по брадата на ирландец. Двайсет и двама мъже в Роза — освен мен и Айдахо, предявяваха претенции за тази жълта къща.
След като нотите и костите от пъдпъдъците бяха изметени от салона, започнаха танците. Двайсет и трима от поклонниците на госпожа Сампсън се понесоха в галон към нея да я канят на танц. Аз се отказах от тустепа и поисках разрешение да я изпратя до тях. И тъкмо тук се проявих.
По пътя към къщи тя ми казва:
— Ах, колко прекрасни и ярки са звездите тази вечер, нали, господин Прат?
— Като се имат пред вид техните възможности — казвам аз, — те имат доста приличен вид. Тази голямата се намира на шейсет и шест милиарда мили от земята. За да достигне светлината й до нас, са нужни трийсет и шест години. С осемнайсетфутов телескоп може да се видят четирсет и три милиона звезди, включително и такива от тринайста величина. И ако някоя от тях сега угасне, ние ще продължаваме да я виждаме още две хиляди и седемстотин години.
— Боже мой! — възкликна госпожа Сампсън. — Не съм и подозирала тези неща. Колко е топло. Плувнах в пот от тези танци.
— Това е лесно обяснимо — казвам аз, — като се вземе под внимание, че имате два милиона потни жлези и всички те действуват едновременно. Ако се съединят всички ваши потни канали, всеки от които е дълъг четвърт инч, ще се получи обща дължина от седем мили.
— Невероятно! — казва госпожа Сампсън. — Вие сякаш говорите за напоителен канал. Откъде имате всички тези научни познания?
— От лични наблюдения, госпожа Сампсън — казвам й аз. — Когато обикалям света, винаги държа очите си широко отворени.
— Господин Прат — казва тя, — винаги съм се възхищавала от културните хора. Всред тъпоглавите идиоти в нашето градче има толкова малко образовани люде, че е истинско удоволствие човек да разговаря с такъв културен джентълмен. Идвайте ми на гости, когато пожелаете, ще ми бъде много приятно.
Ето по такъв начин получих благоразположението на стопанката на жълтата къща. Всеки вторник и петък аз ходех у тях и й разказвах за чудесата на вселената, открити, класифицирани и възпроизведени от натура от Хъркимър. Айдахо и другите донжуани на града използуваха всяка минута от останалите дни на седмицата, които имаха на разположение.