Бенедикт се утешаваше с мисълта за стажа, който й беше в кърпа вързан след направения блестящ удар. „Готово!“, каза си тя, най-сетне пробих. Съвсем самичка, без намесата на татко и на мама. Светът й принадлежеше. Предстояха й интервюта с Насър, Голда Меир, Вили Бранд… А защо не и с Дьо Гол, точно в навечерието на референдума?7 Нищо вече не можеше да й се опре.
Не беше толкова наперена по време на вечерята с Емил Буше. Той я заведе в „Ке д’Орсе“, един ресторант на левия бряг на Сена. Изпиха бутилка „Монтраше“, реколта 1959-а, от която леко й се замая главата. По време на десерта той си позволи да вземе ръката й в своята. Капчици пот оросяваха горната му устна и очилата му бяха леко замъглени. Тя не отдръпна ръката си, заслушана в разказите му за професията. Внезапно той продължи без никаква връзка: „Бенедикт, вие сте красива и ако можех да предположа, че непознатата провинциалистка, която ми пише, има вашите очи, косата ви, силуета ви, щях да пропълзя на колене разстоянието между Париж и Питивие…“.
Бенедикт едва се сдържа да не се разсмее. Няма нищо по-смешно от несподелените лирични пориви. Позволи му все пак да докосне устните й, след като я изпрати до авеню „Рап“. А като я назначат, никакви целувки!
„Да подчиняваш чуждата воля, е единственият начин да съществуваш истински“, не се уморяваше да повтаря Мартин тази фраза, която беше прочела някъде.
Бенедикт нищо не бе споделила с Мартин.
Нито с Жюлиет.
Абсолютно нищо.
Нито целувката на Емил, нито удара на Беатрис О’Хара. Държеше да запази ненакърнено доброто мнение, което имаха за нея.
На една вечеря у семейство Тасен, когато, за кой ли път, разговорът се завъртя около престъплението и загадъчния престъпник, Мартин си припомни как и тя преди два месеца се бе върнала от Орлеан на автостоп, в края на стажа.
— Сега вече няма да го правя, със сигурност. Въпреки че изобщо не съм от типа на лесните жертви. Нямаше да се оставя да ми залепят салфетка на лицето. Да ме изнасилят, както и да е…
Сред присъстващите се възцари дълбоко мълчание и Мартин се сепна — бе забравила, че у семейство Тасен не се разискват такива теми. Винаги така ставаше: уж внимаваше да не сгафи нещо и в един момент се издънваше.
По-късно, докато двете с Бенедикт седяха на тревата в градината, тя сръчка приятелката си с лакът и каза:
— Преди малко направих гаф.
Бенедикт сви рамене.
— Забеляза ли приликата между двете жертви — заразсъждава тя, — изискани, сдържани, благовъзпитани…
— Тоест аз не бих имала грам шанс — заключи Мартин.
Бенедикт разроши русата й коса.
— Убийците са непостоянни.
Мартин се умълча, поемайки с пълни гърди аромата на свежата трева, на розите, на клематиса…
— Ти какво би искала — обърна се тя към Бенедикт, — да си много, много красива или да си суперинтелигентна?
Бенедикт се замисли за миг и поиска да е „суперинтелигентна“.
— Аз пък бих искала да съм много, много красива — заяви Мартин — и страхотно щях да се възползвам от красотата си, уверявам те. Каквото и да приказват, красотата е магия. Всичко ти е позволено. Виж ме мен например, има куп неща, които са ми недостъпни, защото съм метър и петдесет и осем и имам дебел задник… докато на теб ти стига да се появиш някъде и хоп, Емил Буше се изтрепва да ти уреди стаж, да не говорим за убиеца, и той би могъл да ти хвърли око… Според мен това е несправедливо. Да ти призная, понякога си мечтая да съм Джеймс Бонд от женски род, та агент 007 да ме целува по врата.
Бенедикт се разсмя.
— Ти си луда! Какво те прихваща тази вечер?
Мартин отвърна намусено, забила поглед във върховете на сабото си:
— Нищо, само дето ти сигурно ще отидеш в Париж при Жюлиет, а пък аз ще остана тук съвсем сама да кисна на касата в супермаркета.
— Не говори така. Много добре знаеш, че ако изкараш изпита, и ти ще отидеш на стаж в Париж.
— Да, ама тази вечер имам чувството, че ще се проваля във всичко. Усещам го. Толкова е сигурно, колкото съм сигурна, че съм метър и петдесет и осем.
— Престани, Мартин, стига вече. Ти никога не си била от хората, които се отдават на черни мисли.
— Да, ама ми писна да съм винаги тази, дето всичко й е наред, непоклатима оптимистка, която повдига духа на другите. И аз имам право да съм в лошо настроение. Не е справедливо в края на краищата.
7
Въпреки че партията на Дьо Гол остава начело на Франция, след референдума генералът подава оставка и се оттегля от политиката. — Б.пр.