— Тая седалка, дето седиш на нея, трябва да я изгорим! — смотолеви Мокрия с мъка.
— А? Каква седалка? — попита новозагорецът.
— Тая седалка, дето си се разплул на нея, е „Рекаро“. Целият салон е много скъп и много малко коли в Бургас имат такива седалки — обясни Мокрия и изсмърка една от последните оставащи линии от материала, който приятелят на бояджията беше донесъл от Горнотракийската низина.
Тримата излязоха на двора и Мокрия запали огън. Пехливанката обаче се разбушува и започна да му крещи:
— Нищо няма да гориш. Аз ще си прибера салона. Ще го претапицирам и ще си го сложа на аудито. Гумите с джантите също ще си ги взема. Имам едно тайно мазе под канала, където мога да ги покрия за известно време. А! Сега се сещам, че там имам малко пико!
— Добре, маниак! Занасяй каквото искаш в това мазе, връщай се с пикото и давай да чертаем и да изчезваме оттука. Аз ще вляза в багажника на тоя таралясник, дето караш и наричаш кола. Извеждаш ме от града и ме караш към Ботевград. Там имам къща в едно местно село. Пак там ще се покрия за известно време — обстоятелствено поясни Мокрия.
— Ботевград? Къде е туй бе, лек? — попита бояджийчето-наркоманче.
— Не знаеш къде е Ботевград? — с недоумение попита Мокрия, след което избухна в бурен смях. — На петдесет километра от София. София знаеш ли къде е?
— Ааа, лек, туй ня’а да стане. Изкарвам те на магистралата и обръщам. Много съм друсан, не мога да те карам толкова надалече.
— Тогава си ми върни пакета с бонбоните! — настоя Мокрия.
— Няма!
— Как няма бе, наркоман! Нали се разбрахме да ме изкараш от тука?
— Ама не да те карам чак до Шопландия! Ще си разделим пакета поравно. Има ли сделка?
— Охх, давай половината пакет, начертай по едно пико и пали талигата, че в най-скоро време ония гавази ще почукат на вратата и на тоя коптор тука. Айде!
Двамата най-накрая имаха някаква договорка след дълги преговори в състояние на химичен делириум. Бояджията прибра целия разглобен мерцедес на различни места по сервиза си, скри гумите и седалките в мазето и покри с брезент останалата купчина с ламарини и мостовете от злощастната кола на Грую Котвата.
След като се надрусаха „като за последно“ Мокрия се качи в багажника на колата на приятелчето си — Ауди 80, 91-а година, 1.6 бензин, с газ. Стара кола, но в интерес на истината доста добре поддържана. Оня от Нова Загора изчезна нанякъде. Мокрия и бояджията дори не забелязаха кога е „запалил джапанките“.
След като се поогледа малко, Пехливанката вдигна решетката на гаража си и потегли в посока автомагистрала „Тракия“. Още на първия завой се размина с едно друго ауди — черно матово А8 с тонирани почти на 100% прозорци (както предните, така и задните). Ясно на всички беше, че хората от А8-та бяха главорези на Котвата, патрулиращи из улиците на града в търсене на „мръсния шоп“. Естествено, в движение пасажерите размениха погледи, но мутрите не се усъмниха в шофьора на „осемдесетката“ и си продължиха.
Докато Мокрия се измъкваше от „Меден рудник“, скрит в багажник, Фараона кръстосваше улиците на „Младост“ 2, с ръце в празните си джобове, без кола, без пари, без пликче с амфетамини и очакващ присъда от Бургаски районен съд за шофиране в нетрезво състояние. Очакваше го поне една година без свидетелство за управление на МПС и глоба от хиляда до три хиляди лева по смисъла на действащия по това време закон. С две думи — беше преебан. От време на време Едрия го черпеше с марихуана, която отглеждаше на балкона си.
Както се разхождаше по улицата, той се натъкна на Шуши.
— Ооо, Шуши, къде ходиш, бе? — закачливо попита той.
— А, Фараонче! Ми, тук съм, отивам да си взема малко амфетки.
— Откъде, бе?
— От Ванчо.
— Кой?
— Ванчо от Мездра. Не го ли знаеш?
— Не. К’ъв е тоя?
— Еми, един пич, отскоро живее в квартала.
— И продава амфури?
— Е, не е дилър, ама взима големи количества и ми дава от време на време.
— На какви пари?
— Амии, на мен ми дава без пари, щото май си ме харесва, хихихи.
— Ахааа, ясно. Ше извадиш ли малко, като вземеш?
— Еми, да, що не. Ти тук ли си?
— Да, в квартала съм си. Айде звънни, като вземеш.
— Оки доки.
Един час по-късно Шуши се върна на същото място. Фараона чакаше нетърпеливо и обикаляше напред-назад. Двамата с Шуши седнаха на една пейка и мигновено се насмъркаха.