— Ами, лошото е, че и аз нямам… ъъъ загубих си портфейла.
— Имам 25 лева, това са ми всичките пари.
— Ами, според мен, ще ни стигнат.
— Чудя се, не знам.
— От колко време висиш тук? — хитро попита Мокрия.
— Около час и нещо вече.
— Ето! Виждаш ли, че не бачка стопа особено добре днес.
— Прав си. Добре, айде, качвам се. Ама ще ме закараш до самия град, няма да ме изхвърляш насред магистралата — заинати се стопаджията.
— Няма проблем бе, лек! — съгласи се мокрия джамбазин. Момчето се качи в колата и двамата продължиха по пътя.
Първата бензиностанция, която се появи на хоризонта беше преди Стара Загора.
— Тука ще спра да заредим — каза Мокрия.
— Охх, екстра, тъкмо много ми се досра — радостно заяви стопаджийчето.
— Ето, тук ще имаш възможност да свършиш тая работа.
Мокрия спря колата до колонката с газта и нареди на бензинджията да сипе за 20 лева. В резервоара имаше и около 20 литра бензин и Мокрия се успокои, че ще има достатъчно гориво да стигне до заветната си цел.
Стопаджията влезе в тоалетната и прословутата „лампа“ на Мокрия отново светна. Помисли си: „Я да проверя на туй пишлеме багажа набързо. Може да има нещо интересно“, след което влезе в колата и заровичка из самара на момчето. Вътре имаше мръсни дрехи и миризливи чорапи. Нищо по-специално. Да, обаче когато Емилиян бръкна в едно от страничните джобчета, напипа някакво шумолящо пликче. Извади го и очите му се ококориха. Това, което напипа се оказа пликче, пълно със семена от канабис.
— Машалааа! — възкликна Мокрия. — Ей, сега батко се уреди!
Пликчето съдържаше стотина семки, които изглеждаха доста добре. Твърди, зелени на цвят, определено бяха годни за засяване и култивиране.
Мокрия прибра набързо пликчето в задния си джоб и затвори прилежно самара. В същия момент в колата се върна и стопаджийчето и седна на предната седалка.
— Готово! Е, друго си е човек да си се изсере — със задоволство отбеляза пазарджишкият стопаджия.
Без да казва и дума, Мокрия даде газ и отново се качи на магистралата.
Тъй като нашият не жалеше изобщо клетото ауди на Пехливанката, след по-малко от час и половина той и спътникът му стигнаха Пазарджик цели и невредими. Стопаджията не беше много словоохотлив, пък и на Мокрия не му беше много до разговори. Нито го попита откъде пътува, нито с какво се занимава. Доволен беше, че успяха да заредят газ, освен това му изпуши всичките цигари. По изражението на стопаджията си личеше, че изобщо не беше доволен, че точно Мокрия се спря и го качи. Както и да е. На първата табела с надпис „Пазарджик“ Емилиянчо наби спирачки и подкани пасажера да си взима самара и да се омита. Оня само това чакаше. Взе си чантата и отпраши. Мокрия обърна и си продължи по пътя за околовръстното на София, понеже не знаеше другия път. И така, малко по малко, доближаваше бабината къща на село. Баба му въобще не знаеше, че той ще идва и не го очакваше, а и той много рядко се сещаше за нея и ходеше там само като е с компания, която има пари и наркотици и вдигаше джабала до небесата и цялата махала разбираше, че е там. Но, както споменах, това се случваше рядко.
„Ох, сега каква лехичка ще си насея, идеално ми дойдоха тия семчици. Имам и бонбонки, ще си друскам на воля. Бате С. и оня каун Котвата могат да ме хванат за оная работа“ — мислеше си нашето момче и с двайсет и четири каратова усмивка даде газ до ламарината. След още един час и половина пристигна и се надруса с две хапчета екстази.
През това време бедната Пехливанка се прибираше към „Меден Рудник“, „ма’айки гащи“ пеша по 40-градусова жега и сипейки клетви по адрес на Мокрия. Мислеше си само за едно-единствено нещо — как ще натопи Мокрия на хората на Грую Котвата. Това беше единственият шанс някога отново да види количката си, макар хич да не му се вярваше, че подобно нещо може да се случи. Но поне, ако може, мутрите да смелят от бой „наглия шоп“. Пуснаха го всички видове наркотици, които беше издрусал през последните 24 часа.
И така, след три часа и половина злощастният бургаски автобояджия се прибра в скромната си къщурка-сервиз. Веднага се обади по телефона на свой приятел — долен наркоман, който предишното лято продаваше дрога на същата поста, на която последните месеци заработваше нашият главен герой.
— Маниак, имаш ли връзка с Грую Котвата? — без да се обяснява попита Пехливанов.
— Защо бе, лек? — отговори с въпрос на въпроса човекът от другата страна на линията.
— Ако имаш връзка с него, моля те, предай му, че знам къде се намира човекът, когото в момента най-много би се зарадвал да види!