И така, „емигрирайки“ на село при баба, хранейки се с качествена и здравословна домашна храна и дишайки чист планински въздух, Мокрия стартира едно ново ежедневие, в съвсем различна от досегашната околна среда. Освен хубавата храна, готвена ежедневно от баба му, той лапваше и по две-три „хапченца“ от тия на Котвата абсолютно всеки ден. Естествено, без изобщо да се бави, нашият зася всички семена, които беше гепил от чантата на пазарджишкия стопаджия. Семената наброяваха точно деветдесет и пет. Мокрия ги боцна в деветдесет и пет кофички от кисело мляко, старателно ги подреди в няколко дървени касетки и ги постави до прозореца в една от стаите в къщата, тъй като слънцето вече не беше толкова силно и нямаше възможност растенията да бъдат отгледани в двора. Една седмица по-късно всички засети семки покълнаха. След още две седмици Мокрия пресади растенията в туби от минерална вода, кашпи, саксии и вази. Повече от половината растения се оказаха женски. Наистина семената излязоха доста качествени.
Внезапно настъпи един странно скучен период. Есента връхлетя и „Младост“ 2. Листата на дърветата пожълтяха, потъмняха и окапаха за има-няма две седмици. Единственият живец бяха децата, които тъкмо започваха учебната година. Бате С. постепенно изтриваше спомена за Емо Мокрия и парите/материала, които му дължеше, а и ембаргото да стъпва в Бургас го спъваше по пътя му към вземане на дължимото и възмездието, което имаше нужда да наложи на софийско-бургаския наркоман, дръзнал да му открадне половин кило амфети. От друга страна, в морския град, Грую Котвата „бълха го беше ухапала“ с кражбата на колата му и плика с бонбоните, тъй като, освен че спечели тридесет и пет бимберици и си купи „да си ебе“ и колата, през остатъка от лятото така му вървеше бизнесът, че натрупа адски много пара, за супер малко време. Е, ако все пак Господ го срещнеше с Мокрия, щеше да го смаже от бой и да го насилва с тъп предмет, докато започне да хърка, но като цяло, „му кинеше дедовия“, както се изразяват по Видинско. Освен това си хвана за гадже обещаваща млада и засукана фолк певица-бургазлийка с безмерно количество силикон по цялото тяло и носеща култовия псевдоним Шехерезада. Иначе се казваше Захаринка. Май Котвичката си беше най-добре от всички. Веско Пехливанов — Малката Пехливанка си остана във Варна. Изпития влезе за лечение на наркотичната си зависимост в клиника някъде в Стара планина. Мокрия си гледаше канабиса в Ботевградската си вила. Едрия по цял ден гледаше телевизия, ядеше, пърдеше и пушеше трева.
Само Фараона постоянно го мъчеха „кахъри, черни ядове“. Първо: не можа да наебе Шуши, понеже не му стана. Второ: нямаше амфетамини и пари. Трето: очакваше го присъда от Бургаски районен съд. Четвърто: Мокрия го беше изпържил с двеста кинта, които Фараонченцето така и не можа да прежали. Освен всичко, колата му беше спряна от движение, със свалени регистрационни номера, събираща прах в районното в Бургас и т.н., и т.н. Обаче най-му беше криво за Шуши.
Самата Шуши си беше долен курволяк, наркоманка и клептоманка. Страшен боклук, отделно си беше бая грозновата. Фараона, обаче, се влюби яко в нея. И не му даваше мира фикс идеята да я обладае. Звънеше ѝ всеки ден, но тя го режеше. И той давеше мъката в алкохол.
Един ден я видя на улицата с мистериозния Ванчо от Мездра. Човекът, който и даваше безплатно амфурки, очевидно срещу натура.
— Оооо, Шуши, къде ходиш, бе? — закачливо я заговори Фараона.