Пиер често говореше така: първо задаваше въпрос, а после сам му отговаряше. Трябваше да призная, че този подход върши работа. Всички го смятаха за убедителен.
— Добре, Пиер, не ми излизай пак с тази теория.
— Теория ли? Ти му викаш теория? Не, това е очевиден факт, а не теория. Дори в този момент сили, които допреди седмица отказваха да се признаят взаимно, се съюзяват срещу тази извънземна заплаха. Отколешни врагове застават рамо до рамо и се сражават до смърт с тези машини.
— Убеди ме, човече. — Не ми се спореше повече. — Хайде да поговорим за голямата среща.
— Ще се състои днес, в шест часа. Аз ще се срещна насаме с представителя на американското правителство.
— Само един човек, нали?
— Точно както говорихме. Сенаторката — Ким Багър — се съгласи. Ще прати само един човек. Трябва да ни признаят за нова суверенна нация. Трябва да установим официални отношения със земните правителства.
— Не бива да се срещаш с него сам, Пиер — обади се Сандра.
— Не се тревожи за мен, прекрасна Сандра.
Хвърлих поглед към нея. Не бях сигурен как Пиер е разбрал, но днес тя изглеждаше още по-добре от обикновено. Чистите дрехи и къпането бяха свършили чудеса. Косата ѝ бе чиста и лъскава. Досега я бях виждал само мърлява. Бях успял да стъкмя онзи душ, който ѝ обещах. Няколкото нощи здрав сън също не ѝ се бяха отразили зле.
— Ако ти трябва подкрепление, Пиер — казах, — ние ще сме само на няколко километра от теб.
— Не ги плашете! Не знам колко високопоставен ще е въпросният човек, но трябва да има пълномощия да говори от името на правителството. Ще дойде сам и невъоръжен. И сигурно е смел, щом рискува да се подложи на тестовете на кораба.
— Колко смел? Бил е инструктиран какво да прави. Когато се провали, корабът просто ще го изхвърли на тревата на един парк в Александрия, а после ще можеш да го прибереш пак.
— Ние с теб го знаем, командире — рече Пиер. — Но нашият храбрец не го знае. От негова гледна точка той влиза в леговището на лъва. Не си ли спомняш колко те беше страх, когато корабът те вдигна в извънземната си хватка за първи път? Не може да си забравил този ужас.
— Ами всъщност през цялото време бях бесен.
Пиер се разсмя непринудено. Това бе още един от неговите навици. Когато разговорът поемеше в посока, която не му се нрави, той се разсмиваше, после сменяше темата.
— Командире, моля те да стоиш по-надалеч. Дай на дипломацията малко простор, за да може да диша.
— Това си е твоето шоу, Пиер. Аз съм само зрител.
Пиер се засмя нервно.
— Имаш чудат начин на изразяване. Е, сега трябва да се приготвя за госта си.
Прекъснахме връзката.
— Той разчита твърде много на бързия си език — рече Сандра. — Смята, че може да се измъкне от всяка ситуация с приказки.
— Може и да може — казах аз. — Все пак убеди Кроу да го направи посланик, нали?
Двамата се върнахме към гледането на новините. Хубаво беше да имаш сателитна телевизия на борда. Новините обаче не бяха толкова хубави. Всъщност, доколкото си спомням, никога не са били по-лоши. Бяха лоши на Земята, а не в космоса. Горе в небето всичко бе зловещо тихо. Не се бяха появили нови нападатели. Някои от нас започнаха да подхвърлят, че космическото нашествие сигурно е свършило, че макросите ще изчакат да видят дали сухопътните им войски могат да ни ликвидират сами, преди да рискуват други свои кораби в атака срещу Земята. Аз лично не се хващах на тези приказки. Десантните им кораби може да бяха свършили, може и да не бяха. Но бях сигурен, че докато има начин, тези роботи ще продължат да ни нападат. Компютрите са упорити. Давах на студентите си следния пример: пуснете нещо малко, например молив, между отворените врати на асансьор. Вратите ще се опитат да се затворят, но ще усетят молива и ще спрат. Ако се върнете след час и никой още не е махнал молива, те ще продължават да опитват да се затворят. Никога няма да се откажат. Точно така очаквах да се държат и макросите. Не биха отстъпили за нищо на света.
Наблюдавахме ги вече няколко дни. Благодарение на предавания по интернет от портативни компютри видяхме няколко битки. Макросите представляваха пълна противоположност на наносите. Бяха огромни. Най-едрите — създадени за битка — бяха високи над трийсет метра. Но като цяло макросите не си приличаха нито по размери, нито по форма или функция. Много от тях бяха по-дребни и извършваха други задачи, които все още не разбирахме съвсем. Повечето вървяха на шест крака като гигантски безглави насекоми, само че бяха от метал и високи колкото сграда. Имаха добра противовъздушна защита, за лош късмет на нашата Звездна армада. Можехме да ги унищожаваме, но ни излизаше прекалено скъпо. Когато прелитахме над тях, корабите ни автоматично откриваха огън с всички оръжия, но макросите носеха на гърбовете си ракети земя-въздух и след първите няколко схватки осъзнахме, че губим кораби със същата скорост, с която те губят своите великански ракоподобни роботи.