Иван Попов
Нашите Марковски процеси
(застрахователен трилър за младши научни сътрудници)
1. ПОНЕДЕЛНИК
— Ей, Лука, каква беше тази мадама, дето мина оттук с шефа ти преди малко? — попита вехтият портиер, който се подпираше на стената до входа на института, припичайки се на обедното слънце.
— Не съм Лука, а Тома — отвърна му Тома. — За каква мадама говориш?
— Много красива булка — каза портиерът, — руса, дългокрака и с ей такива балкони. Той, професор Дамгов, все с хубави жени ходи, засукани, ама тая беше… Откъде я е хванал, а? Такива мадами при нас в института не идват, не са по джоба на нашите хора, може би само на ония от „ЯТАГАН“…
— Стой! — сепна се Тома. — Ти кога видя шефа ми?
— Ами ей сега влезе в института заедно с булката, преди няма и минута. Ти защо питаш?
„Появил се е!“ — загря изведнъж Тома. Цялата му сънливост моментално се изпари, той изкатери с два скока стълбите пред входа и хукна по коридора към кабинета на професора. "Ех, че шанс се откри — мислеше си той, а ако не се бях забавил да си купя вестник, щях да го засека направо на входа… И изведнъж Тома ядосан се плесна по челото и се затича назад. Беше изпуснал да попита за най-важното.
— Ей, а как изглежда шефът ми, как да го позная? — извика той, но на площадката пред входа вече нямаше никой. Портиерът беше изчезнал. Тома се огледа наоколо: портиерската стаичка беше празна, а навън не се виждаше жива душа. Само няколко проскубани песа, целите на бели петна, сякаш мутирали от радиацията, се мотаеха между паркираните отпред коли — лъскавите лимузини на хората от обединението „ЯТАГАН“ и старите, ръждясали, а някои и вдигнати на трупчета, трабанти и москвичи на институтските служители. Просто чудно, мислеше си Тома, как един сто кила мъж на шейсет и нещо години може да пропадне вдънземя само за броени секунди. „Да не се е превърнал в куче?“ — мина му през ума. „Или пък в розов храст може би?“ Той огледа внимателно розовите храсти, но никой от тях не приличаше повече от останалите на омагьосан от зъл вълшебник портиер: всичките бяха еднакво сгърчени, буренясали и сякаш плачеха за пенсия.
— Дяволска работа — каза Тома на глас и се прибра обратно в коридора. На вратата на шефския кабинет с табела: „Секция «Теория на хаоса» Проф. Владимир Дамгов, началник“ той се спря и долепи ухо до нея. Като се убеди, че никакви звуци не се чуват отвътре, почука два-три пъти и чак тогава натисна бравата — не искаше да изхваща шефа си в деликатно положение с мадамата. Вратата обаче се оказа заключена. Тогава Тома я отвори със своя ключ и надникна в кабинета: вътре нямаше никой, дори надзъртането под бюрото и зад широкия кожен диван не даде резултати… Той излезе обратно в коридора, заключи кабинета и следейки с поглед фоайето пред стълбите — да не мине оттам случайно русата мадама — заобмисля по-нататъшната си тактика. Да обмисля обаче, както винаги в института, не му дадоха: изведнъж нечия длан го плесна лекичко по дясното рамо. Тома се обърна надясно, но там нямаше никой; после завъртя глава наобратно и видя колежката си Мария.
— Здрасти, Лука! Какво зяпаш като гръмнат?
— А, ъ-ъ-ъ… ти ли си? — изломоти Тома, съобразявайки, че наистина гледа като гръмнат. — Гоня шефа си. И освен това не съм Лука, а Тома.
— Е, ами гони го тогава — каза Мария. — Успех в гонката.
— Но как да го гоня, като не знам как изглежда!
— Ъ?… — не разбра Мария, но после си спомни. — А, вярно. Тогава поразпитай малко из барчетата, има хора, дето го познават.
— Цяла година разпитвам вече! И всеки казва различно. Едни викат, че бил висок, едър, с плешиво и вечно потно кубе, други — че бил нисък и дебел като тапа и носел очила седем диоптъра. Генчо от секция „Лазерна техника“ дори разправяше, че бил инвалид, в количка…
— А, ти вярвай на Генчо — отбеляза саркастично Мария. — Знаеш ли как му викат на него? Багдадския лъжец.
— Че аз толкова и му вярвам…
— Чакай, но щом не знаеш как изглежда шефа ти, какъв смисъл има да го гониш? — забеляза Мария. — Дори да го хванеш, как ще познаеш, че е той? Я най-добре да пием по един джин в барчето в мазето… Че вече обед стана, пък ми се пие… — И без да дочака отговор, тя хвана Тома за ръкава на ризата и опита да го помъкне към стълбите.
— Може — не възрази Тома, но в следващия момент съобрази за какво се беше замислил. — А, сетих се! Ей сега го били видели с някаква страхотна мадама, руса, дългокрака и с големи балкони. Портиерът така разправяше.
— Е, и? — не разбра Мария. Самата тя беше нисичка, леко мургава, а балкони у нея не се наблюдаваха, така че не отговаряше на описанието по никой показател.