Още в следващото барче обаче, третото поред на етажа, той налетя на нещо много по-страшно от крокодил, а именно — на Генчо от секция „Лазерна техника“. На всичкото отгоре, Генчо пиеше бира заедно с двамата Жоровци, Големия и Малкия; като ги видя насядали около ъгловата маса, Тома веднага даде заден ход и опита да се изниже навън, но на вратата се сблъска с бармана Асен, който носеше две каси с пиене. Заедно с касите Асен беше поне два пъти по-тежък от него и затова, в резултат, Тома рикошира обратно навътре и доста болезнено си удари лакътя в стената; тогава Генчо го хвана здраво и го насади на стола между себе си и Малкия Жоро. Именно Малкия Жоро черпеше тук, бил продал наведнъж цели четири кила държавен тротил на някакъв добър юнак, и той донесе бира за Тома въпреки съпротивата му и виковете: „Нямам време, сега гоня шефа си, ще го изпусна!“ „Как, отново ли?“ — учуди се театрално Генчо. „А шефът ти да не се казва Михал случайно? — намеси се Големия Жоро. — Имаше една такава приказка за малки деца, за оня, дето гонил Михаля. Да не си ти там главен герой?“ „Идиоти! Видели са го да влиза преди… преди двайсет минути, с някакво русо гадже, ей такова!“ — и Тома с ръце показа външните атрибути на гаджето. „А, ясно — махна с ръка Генчо, — на професорите им е дошъл размножителния период. Това е сезонно, знаеш, сега се разгонват насам-натам…“ „А ти кога си го видял?“ — попита Малкия Жоро. „Не аз, портиерът го е видял.“ „Кой портиер?“ „Не му знам името, един дърт и дебел, със зелено сако, като на горски.“ „Такъв портиер при нас няма, заяви с авторитетен глас Малкия Жоро. — Нашите всички са едни тънки и гърчави, духнеш ли ги, ще паднат. Оня те е изпързалял сигурно…“ „Ти пък откъде знаеш?“ „Ами аз ги познавам всичките, нали съм им началник.“ „Стига си дрънкал глупости бе — присмя му се Генчо. — Няма пет бири си изпил, а вече не знаеш какво приказваш. Ти си шеф на портиерите колкото аз съм Мирослав Мирославов — Крушата…“ „Добре де, няма значение — каза Големия Жоро, — и без това шефът на Тома не е истински. Той е измислен герой, като Дядо Мраз или евентуално Снежанка, и съществува само в неговата болна фантазия…“ „Ерес! Ерес! Тома, не го слушай. Шефът ти съществува, но е най-прост призрак. Като ония, дето витаят из английските замъци.“ „А ти, изроде, виждал ли си призраци, дето се разписват във ведомостта за заплати? — викна Тома. — И в протоколите от научни съвети, а и командировъчни му издават, виждал съм ги с очите си…“ „И нашият институт не е замък — допълни Малкия Жоро. — Призраци витаят само в средновековни сгради.“ „Значи искаш да кажеш, че в сградите от комунизма призраци няма? Нали Солженицин бил казал, че комунизмът е второ средновековие.“ „Абе нещо не ми се вярва точно професор Дамгов да е призракът на комунизма, прекалено дребномащабни злини е извършил, че да претендира за тая титла…“ Чак сега Тома осъзна какви глупости се приказват тук, изпи си бирата докъм половината, стана и каза, че той също е призрак, или дори може би сатаноид, и затова заминава да търси шефа си. „А знаеш ли какво са ги правели сатаноидите едно време? — подхвърли Генчо след него. — Горели са ги на клади.“ „И с трепетликов кол в задника“, допълни Малкия Жоро. Казаха и още нещо, но него Тома не успя да го чуе, тъй като се озова в коридора. Тук той с лека изненада откри, че вече е претърсил всичко — двете останали кафенета на етажа бяха затворени. Докато се чудеше дали да мине още веднъж из барчетата, или да слезе долу и да поговори с портиера, Тома хвърли поглед върху прашното табло за обяви: закарфичените върху него листове известяваха за юбилейна конференция по ядрена физика в памет на Мирослав Мирославов — Крушата, ежегодни награди за научен принос „Мирослав Мирославов — Крушата“, новите задачи от конкурса за млади програмисти на Асемблер, посветен на М.М.-К., и тъй нататък… Самият М.М.-К. висеше, и по-точно не той, а неговият портрет висеше на отсрещната стена, огромен по размери, сигурно три метра висок; придворният художник на „ЯТАГАН“ го бе изобразил целия в бяло, на фона на черния му мерцедес, и белият костюм сякаш правеше плувналия в лой врат и косматата мутра отгоре му да изглеждат още по-страшни. Бащица-основател на „ЯТАГАН“, символ на националната застрахователна мощ и светец-покровител на института, М.М.-К. бе умрял преди три-четири години от челен удар с куршум от снайпер, но винаги щом минеше покрай портрета, Тома се питаше: какъв ли е бил оня пусти куршум, че не е рикоширал от тая дебела глава?… Под портрета, върху цокъла на стената, бяха разлепени през един сини и бели плакати; белите известяваха за пристигането на Валутния борд, в колко точно часа щял да стъпи на Орловия мост, а сините рекламираха достойнствата на новата застраховка „Задгробен живот“.