— А… Лука!?! — за части от секундата на лицето на Мария се смениха изражения на изненада, радост и негодувание. — Къде се губиш толкова време? Защо ни заряза, без да се обадиш?!? От „Безсмислен труд“ вчера дойдоха и вдигнаха вой на шефа. Искат си новите носители, ама като няма кой да ги пусне… Шефът беше казал, че ако до утре следобед не се появиш, ще те издирва по застрахователния ред. И ме върза тук да се боря с програмата като свиня с тиква, сам виждаш… Не бягай, не бягай, сядай и се хващай с носителите! — При тези думи Мария хвана бавно отстъпващия Тома за ръкава, дръпна го с неподозирана сила и със замах го насади на стола пред монитора.
— Ама такова… — замига на парцали обърканият Тома. — Чакай! Аз не съм Лука, аз съм Тома!
Чак сега Мария сякаш се осъзна.
— Я, май вярно… — промълви смутено тя, вглеждайки се по-внимателно в колегата си. В този момент обаче погледът й падна върху визитката над джоба на якето му.
— Ами това откъде е? — попита тя с явно подозрение и понечи да откачи визитката.
— Това ли? А, това ми го… такова… донесоха… не барай! — викна той, изкопчи картончето от пръстите на Мария, откачи го и го прибра в джоба си.
— И кой ти го донесе?
— Кой, кой… — Тома се чудеше какво да отвърне. — Който трябва, той ми го донесе.
Ефектът от последните думи беше абсолютно неочакван. Мария мигом пусна ревера на Тома, виновно се дръпна назад и за няколко секунди се замисли толкова напрегнато, че чак набърчи чело и прехапа долната си устна. После, също толкова внезапно, лицето й грейна от щастие.
— Значи тебе?… — възкликна тя.
— Може и така да се каже — отвърна уклончиво Тома, чудейки се как да тълкува всичко това.
— Ура-а-а!!! — викна победоносно Мария.
— Край! Лука… тоест Тома, ти ме спасяваш! Хайде, изкарай тъпащините на „Безсмислен труд“, и ще седнем да полеем събитието…
Без да спира да приказва, тя се шмугна зад преградата и след миг се появи с плоска бутилка уиски и две химически стъкларии със странна форма.
— Чакай! — викна отчаяно Тома, усещайки как в мозъка му всичко се обърква в една гигантска каша. — Обясни спокойно! Какво събитие искаш да поливаме?
— Как какво? — не разбра Мария. — Твоето назначение тук, какво друго остава за поливане…
— Къде тук? — Тома мигом се съвзе. — Мен никъде не са ме назначавали!
— Как така не са? Ами визитката?
— Визитката такова… ама те не ми казаха нищо конкретно… — тук Тома се обърка окончателно и извади въпросното картонче, за да го разгледа. Единственият детайл в него, който би могъл да значи нещо, беше съкращението „ЛЕИ“. „Значи… — нещо като идея осени Тома, — излиза, че това тук е…“
— Значи това тук е ЛЕИ? — повтори на глас той.
— А ти какво мислеше? — учуди се Мария. — Че е канцеларията на свети Петър?… Чакай, ти как изобщо стигна дотук?
Тома обясни за капандурата на покрива, без да отваря дума нито за ресторанта, нито за некролога на Максим Лесидренски. Мария отново се замисли и отново загледа подозрително.
— Хм-м-м… Пробили са значи дупка в защитата. Люк… Хакери! И ти си хакер, знаех си аз, затова си се вмъкнал. Но от друга страна, тези визитки не ги дават на всеки… И зелената папка я показват само на когото трябва. Значи все пак… Не, така не става. Лука… тоест Тома, не ме карай да мисля, аз това не го умея… Щом си тук, значи си правилният човек. А щом си правилният човек, значи трябва да се оправиш с програмата… Ето, хващай клавиатурата, мишката и се заемай.
Тома неразбиращо се взря в екрана на монитора, на който се виждаха някакви странни менюта и една съвсем сюрреалистична графика, състояща се от групирани цветни петна и точки.
— Че аз не знам за какво служи това — изсумтя той. — Всъщност, вие тук… с какво се занимавате? Какво означава това ЛЕИ?
Мария въздъхна и сви рамене.
— Означава „Лаборатория по езиково инженерство“ — каза назидателно тя. Както усещам, зелената папка май си я чел по диагоналната методика… И сега ще трябва аз да ти обяснявам всичко, нищо че толкова и разбирам. Ех, ако беше тук Лука! Той е най-големият специалист в целия бивш соцлагер… Гледай сега. Първо цъкаш в това меню и инициализираш модела, поне аз така помня. После минаваш с мишката по графиката… По-бавно! Гледай как се сменят горе индикаторите.
Наистина, в горната част на екрана няколко хоризонтални цветни линии се стрелваха вдясно веднага щом Тома минеше с мишката през някое от петната на графиката.
— Какво показват тия черти? — попита той.
— Дявол ги знае… тоест Лука ги знае. Аз изкарах на принтера някаква документация, ама тя написана на унгарски… — тук Мария размаха листинга някъде в периферното зрение на Тома. — Май по-лесно ще се оправим без нея. Лука разправяше, че трябва да намериш някой възел, който вдига червения и синия индикатор и сваля останалите, и да цъкнеш отгоре с мишката… Не! Първо с десния бутон.