— Какво защо така? — попитаха в един глас офицерите.
А дона Виола със сведена глава:
— Защо не мога да бъда с двамата едновременно?…
От горе, от индийския кестен се чу пращене на клони. Беше Козимо, който не можеше да си намери място. Лейтенантите бяха така погълнати от разговора, че не го чуха. Направиха крачка назад.
— Това никога, госпожо.
Маркизата вдигна хубавото си лице и на него се изписа най-прекрасната й усмивка.
— Тогава аз ще принадлежа на онзи от вас, който, като доказателство за своята любов и за да ми се хареса във всичко, пръв обяви готовност да ме дели със съперника си!
— Госпожо…
— Милейди…
Двамата лейтенанти, наведени пред Виола в сух прощален поклон, се обърнаха един към друг и си подадоха ръка.
— I was sure you were a gentleman, Signor Cataldo[92] — каза англичанинът.
— Не съм се съмнявал във вашата чест, господин Осберто — отвърна неаполитанецът.
Обърнаха гръб на маркизата и се отправиха към конете си.
— Приятели мои… Защо така се обидихте… Глупчовци… — бъбреше Виола, но те бяха сложили вече крак на стремената.
Това бе моментът, който Козимо чакаше, като предвкусваше подготвеното отмъщение: и за двамата съперници имаше болезнена изненада. Като видя обаче достойното им поведение спрямо безцеремонната маркиза, той внезапно се почувства на тяхна страна. Прекалено късно! Ужасното оръжие на отмъщението не можеше вече да бъде отстранено! В рамките на една секунда Козимо великодушно реши да ги предупреди:
— Внимавайте! — извика от дървото. — Не сядайте на седлата!
Двамата офицери енергично вдигнаха глави.
— What are you doing up there?[93] Как си позволявате? Come down![94]
Зад тях се чу шумолящият смях на дона Виола.
Лейтенантите бяха силно притеснени. Имаше и трети, който, изглежда, бе присъствал на цялата сцена. Положението ставаше твърде сложно.
— In any way[95] — казаха, — ние оставаме солидарни.
— За нашата чест!
— Никой от нас няма да се съгласи да дели милейди с когото и да било!
— Докато сме живи!
— Но ако един от вас реши да се съгласи…
— В този случай пак ще бъдем солидарни! Ще приемем заедно!
— Добре! А сега се махайте!
При този нов развой на разговора Козимо си загриза пръста от яд, че е бил готов да предотврати отмъщението.
„Тогава така да бъде!“ — И се оттегли сред листата.
Двамата офицери се метнаха на седлата. „Сега ще изкрещят“, помисли си Козимо и понечи да си запуши ушите. Чу се двоен вик. Лейтенантите бяха седнали върху два таралежа, скрити под седлата им.
— Предателство! — И се стовариха на земята, като подскачаха, крещяха, въртяха се и сякаш обвиняваха маркизата. Но дона Виола, още по-ядосана от тях, извика нагоре:
— Чудовищна зловредна маймуно! — Започна да се изкачва по стеблото на индийския кестен и толкова бързо изчезна от полезрението на двамата офицери, та те решиха, че земята я е погълнала.
Между клоните Виола се озова лице в лице с Козимо. Гледаха се с изпепеляващ поглед и в този свой гняв бяха чисти като архангели. Сякаш искаха да се разкъсат един друг, когато жената възкликна:
— О, скъпи мой! Такъв, такъв те искам, ревнив, неумолим!
Вече бе метнала ръце на врата му и се прегръщаха, а Козимо изпадна в безпаметство. Тя се залюля в обятията му, отдели лице от неговото, като че разсъждаваше, и заключи:
— Обаче и тези двамата колко ме обичат, видя ли? Готови са да ме делят помежду си…
Козимо едва не се нахвърли срещу нея, после се изкатери още по-високо сред клоните, захапа листата и взе да удря главата си о ствола:
— Това са два червеяяяяя!..
Виола се бе отдалечила от него с каменно изражение.
— Имаш много да учиш от тях. — Обърна се и припряно слезе от дървото.
На двамата ухажори не им оставаше нищо друго, освен, забравяйки за предишните си пререкания, да започнат търпеливо да си вадят един на друг бодлите. Дона Виола ги прекъсна.
— Бързо, елате в моята каляска!
Изчезнаха зад павилиона. Каляската потегли. На индийския кестен Козимо покри лицето си с ръце.
Заредиха се дни на терзания за Козимо, но и за двамата бивши съперници. Впрочем надали и за Виола това бе време на радост. Аз мисля, че маркизата тормозеше другите само защото искаше да тормози сама себе си. Двамата знатни офицери бяха непрекъснато около нея, неразделни — под прозорците й, поканени в нейния салон или в томително очакване сами в кръчмата. Тя ги ласкаеше и двамата и искаше от тях все нови и нови доказателства за любовта им, на което те откликваха с готовност и вече бяха съгласни не само да я имат наполовина, но дори да я делят с други; тръгнали по наклона на отстъплението, не можеха да се спрат, всеки подтикван от желанието най-после да успее по този начин да я умилостиви и да получи обещаното, като същевременно оставаха свързани помежду си от честната дума, която си бяха дали, заедно разяждани от ревност, от надеждата да я уталожат, но и от предчувствието за деградация, в чието тресавище се усещаха въвлечени.
92
I was sure you were a gentleman, Signor Cataldo. (Англ.) — Сигурен бях, че сте джентълмен, господин Каталдо. — Б. пр.