Козимо остана дълго да блуждае из горите, одрипавял и отказващ да се храни. Плачеше с глас, като новородено, и птиците, които някога бягаха на ята при вида на този точен стрелец, сега се приближаваха по върховете на дърветата наоколо или летяха около главата му, врабчетата чирикаха, щиглеците писукаха, гургулицата гукаше, дроздът чуруликаше, чучулигата пееше. От хралупите излизаха катеричките, сънливците, полските мишки, цвърченето им се присъединяваше към хора и така брат ми се движеше сред облак от жални звуци.
После дойде времето на разрушителната жестокост: всяко дърво, след като го започнеше от върха и го обрулваше листо по листо, бързо заприличваше на гол скелет като през зимата. Сетне Козимо се изкачваше отново на върха и прекършваше всички вейки, докато не останеха само най-дебелите клони, пак се изкатерваше и с ножче чоплеше кората. Из гората се появиха одрани белезникави растения, които имаха страшен, наранен вид.
В цялото това настървение нямаше вече гняв спрямо Виола, а само разкаяние, че я е изгубил, че не е съумял да я задържи при себе си, че я е наранил с несправедливата си и глупава гордост. Защото, сега го проумяваше, тя винаги му бе оставала вярна и ако влачеше подир себе си ония двама мъже, то бе, за да покаже, че цени само Козимо, достоен да бъде нейният единствен възлюбен, и всички онези екстравагантности и изблици не бяха нищо друго освен неистово желание да направи тяхната любов още по-силна, не приемайки, че е достигнала един своеобразен връх, а той, той не бе разбрал нищо и дотолкова я бе озлобил, та накрая я изгуби.
Няколко седмици остана в гората сам, което не беше се случвало никога преди; нямаше го дори и Отимо Масимо, защото Виола си го бе взела. Когато брат ми пак се появи в Омброза, беше променен. Вече и аз не можех да се заблуждавам: този път наистина Козимо бе полудял.
ХХІV
Че Козимо е луд, в Омброза се бе твърдяло винаги — още от деня, когато на дванадесет години се качи на дърветата и отказа да слезе. Ала впоследствие, както често се случва, тази негова лудост беше приета от всички и не говоря само за манията да живее там горе, но и за различните странности на неговия характер, и никой не го възприемаше по друг начин освен като чудак. После в разгара на любовта му към Виола имаше словесни изблици на неразбираеми езици, по-специално онзи по време на празника на покровителя на Омброза, който мнозина сметнаха за светотатство, интерпретирайки думите му като еретичен вик, може би на картагенски език, или на езика на пелагианците[99], или на полски, езика на социнианството[100]. Оттогава започна да се говори:
— Баронът е полудял.
А здравомислещите добавяха:
— Как може да полудее някой, който винаги и бил луд?
Докато омброзианците го обсъждаха и съдеха, Козимо наистина се побърка. Ако преди се обличаше в кожи от глава до пети, сега започна да украсява главата си с пера като аборигените в Америка — пера с ярки цветове от папуняк или чинка, които, освен на главата, носеше и по дрехите. Накрая взе да си прави фракове, целите покрити с пера, и да имитира навиците на различните птици, например на кълвача, като измъкваше от дънерите червеи и ларви и се хвалеше с тях като с голямо богатство.
Произнасяше също така апологии за птиците пред хора, които се събираха под дърветата да го слушат и да му се подиграват. От ловец се превърна в защитник на пернатите и се обявяваше ту за стърчиопашка, ту за бухал, ту за червеношийка, като се предрешваше по подходящ начин и държеше обвинителни речи, отправени към човеците, които не искали да признаят птиците за свои приятели. Тези речи представляваха иносказателни обвинения към целия човешки род. И птиците бяха забелязали промяната в разбиранията му и сега се приближаваха до него дори когато долу имаше струпали се хора. Така той можеше да илюстрира своите думи с живи примери, които сочеше по клоните наоколо.
Поради това негово умение ловците в Омброза дълго обсъждаха възможността да го използват като гюме, но никой не дръзна изобщо да стреля по птиците, които кацаха край него, защото и сега, когато беше изпаднал в безумие, баронът продължаваше да вдъхва известно страхопочитание. Вярно, че му се подиграваха и често под дърветата се събираше тумба от гамени и безделници, които се развличаха, като го вземаха на присмех. В същото време обаче неизменно го почитаха и го слушаха с внимание.
99
Пелагианци — последователи на пелагианството, еретично учение, проповядвано от монаха Пелагий през V в., привърженик на идеята за свободната човешка воля и нейната роля за човешкото спасение, пренебрегвайки божествената благодат. — Б. р.
100
Cоцинианство — рационалистично направление в Реформацията през XVI в., разпространено в Полша от италианския теолог Фаусто Социни, което приема разума за основа на вярата. — Б. р.