Неговите дървета бяха украсени с изписани листове, а също и с плакати с максими на Сенека и Шафтсбъри[101] и с различни предмети: кичури от пера, църковни свещи, сърпчета, венчета, женски корсети, пистолети, везни — вързани един за друг в определен ред. Жителите на Омброза с часове се мъчеха да открият какво означават тези ребуси: дали не искаше да изобрази благородниците, папата, добродетелта, войната? А аз мисля, че често те нямаха никакъв смисъл и служеха само за упражняване на ума и за демонстрация, че и най-необичайните идеи могат да се окажат правилни.
Козимо взе да съчинява някакви писания като „Гласът на коса“, „Кълвачът, който чука“, „Диалози на бухалите“ и да ги раздава на публиката. Дори тъкмо през този период на своята лудост той усвои изкуството на книгопечатането и започна да печата брошури и вестници (сред които „Сврачи куриер“), които после обедини под заглавието „Монитор на двуногите“. На един орех си бе качил печатарски тезгях, словослагателска рамка, каса с букви, печатарска преса, дамаджана с мастило и прекарваше дните си да връзва страници и да ги печата. Понякога между пресата и листовете попадаха паяци, пеперуди и техните отпечатъци оставаха върху хартията. Друг път някой сънливец скачаше върху листа с още незасъхнало мастило и замацваше всичко с опашката си. Понякога катеричките грабваха буква от азбуката и я отмъкваха в своята хралупа, смятайки, че е нещо за ядене, както се случи с буквата б, която поради кръглата й форма и дръжка бяха взели за плод, и Козимо трябваше да употребява една буква вместо друга, да започва някои статии с В вместо с Б, например „Вратя!“.
Всичко това добре, обаче аз оставах с впечатлението, че моят брат не само беше напълно полудял, но и че постепенно оглупява, което е по-сериозно и по-тъжно, защото лудостта е природна сила, било за добро, било за лошо, докато глупостта е слабост на природата, за която няма компенсация.
И наистина през зимата сякаш изпадаше в зимен сън. Седеше в своя чувал, закачен на един ствол, и само главата му се подаваше навън, като на малко пиленце. По изключение в най-топлите часове правеше по няколко скока, за да отиде до елшата при потока Мерданзо да свърши естествените си нужди. Понякога седеше в чувала и попрочиташе нещо (като се стъмнеше, запалваше светилниче със зехтин) или си мърмореше сам на себе си, или пък си тананикаше. Ала по-често спеше.
Колкото до яденето, имаше си тайни запаси, но позволяваше да му предложат чиния с макарони или равиоли, която някоя добра душа отиваше да му занесе чак горе с помощта на стълба. И действително сред простите хорица се бе породило нещо като суеверие, че да се дава милостиня на барона, носи щастие — знак, че Козимо събуждаше страх или симпатия; аз мисля, че бе по-скоро второто. Това, че наследникът на баронската титла Рондо живее от явни подаяния, ми се стори неподобаващо, и най-вече си мислех какво ли би казал покойният ни баща, ако можеше да научи. Лично аз открай време нямаше за какво да се упреквам, защото брат ми винаги бе презирал семейните удобства и ми бе подписал документ, съгласно който, след като му бях осигурил малка рента (тя почти цялата отиваше за книги), нямах към него никакви задължения. Ала сега, като разбрах, че е неспособен да си набавя храна, наредих eдин от нашите лакеи в ливрея и с бяла перука да се качи по стълба и да му занесе четвърт пуяк и чаша бургундско на поднос. Боях се, че ще откаже поради някой от своите тайнствени принципи, но той веднага и с голямо удоволствие прие и от този ден нататък почти никога не забравяхме да му изпращаме на дървото порция от нашите блюда.
С една дума, преживяваше грозен упадък. За щастие, тогава нахлуха вълците и Козимо отново даде доказателство за най-добрите си качества. Бе ледена зима, сняг бе паднал дори по нашите гори. Глутници вълци, подгонени от глада, се спуснаха откъм Алпите към крайбрежието ни. Дървари ги бяха срещнали и донесоха ужасната новина. Жителите на Омброза, които от времето на сдруженията срещу пожарите се бяха научили да се обединяват в моменти на опасност, взеха да дежурят на постове около града, за да попречат на доближаването на изгладнелите зверове. Но никой не смееше да излезе от градчето, особено нощем.
— За съжаление, баронът не е този, който бе някога! — казваха в Омброза.
Тежката зима не мина без последствия и за здравето на Козимо. Висеше в своя мях като буба в пашкул с капчици на носа, оглупял и подпухнал. Когато се вдигна тревогата за вълците, хората минаваха отдолу и му подвикваха:
101
Антъни Шафтсбъри, граф (1671–1713) — английски философ моралист, представител на деизма. — Б. пр.