Съдебният процес срещу революционерите бе претупан, обвиняемите успяха да докажат, че нямат нищо общо с цялата работа и че истинските вождове са именно онези, дето бяха съумели да избягат. Освободиха всички, още повече че, докато войските квартируваха в Омброза, нямаше опасност от други бунтове. В града се разположи и гарнизон австрийци и сардинци — да ни пази от проникването на врага. Начело на този гарнизон беше нашият зет Д’Естома, съпругът на Батиста, емигрирал от Франция със свитата на провансалския граф.
И тъй, отново се сблъсках с моята сестра Батиста. На вас оставям да си представите какво удоволствие изпитах. Тя се настани в къщата ми заедно със своя съпруг офицер, конете и ординарците. Вечер ни разказваше за изпълнението на последните смъртни присъди в Париж, дори имаше моделче на гилотина с истински нож и за да ни покаже по-картинно как са загинали роднините на мъжа й, обезглавяваше гущери, слепоци, червеи, също и мишки. Така прекарвахме вечерите. Завиждах на Козимо. Той прекарваше своите дни и нощи в нелегалност, скрит кой знае из какви гори.
XXVII
Козимо ми разказа толкова истории за своите подвизи по време на войната и всичките бяха тъй невероятни, че не се наемам да предпочета една версия пред друга. Предоставям думата на него, като привеждам дословно някои от разказите му.
В рисковани набези из гората се впускаха отряди от разузнавачи на враждуващите армии. Застанал нащрек сред клоните на дърветата, при всяка стъпка, която чувах в храсталаците, напрягах слух, за да разбера дали са австрийци или французи.
Едно австрийско лейтенантче, русо-русичко, командваше патрул от войници в безупречна униформа: с плитка и панделка, тривърха шапка и гамаши, кръстосани бели ремъци, пушка с щик. Караше войниците да маршируват в редица по двама и да спазват строя по стръмните горски пътеки. Лейтенантчето не беше наясно какво е горски терен, ала изпълняваше стриктно получените заповеди. Напредваше съгласно линиите, начертани на картата, като блъскаше непрекъснато носа си в дънерите, караше патрула да се пързаля с подкованите си обуща по гладките камъни и принуждаваше войниците да си вадят очите сред къпинаците. Бе преизпълнен със съзнание за превъзходството на императорското оръжие.
Войниците бяха прекрасни. Аз ги очаквах край просеката сред клоните на един бор. Държах в ръка половинкилограмова шишарка и я пуснах върху главата на последния в редицата. Пехотинецът разпери ръце, коленете му се огънаха и се стовари сред папратите. Никой не го забеляза. Отрядът не спря да марширува.
Отново ги настигнах. Този път хвърлих свит на кълбо таралеж във врата на един ефрейтор. Ефрейторът сведе глава и падна. Сега лейтенантът забеляза произшествието, изпрати двама души да вземат носилка и продължи.
Сякаш нарочно отрядът навлезе в най-гъсто обраслата с хвойна част на гората. Навсякъде го очакваше нова засада. Бях събрал в книжна кесия космати сини гъсеници, които само при докосване предизвикваха болезнено подуване на кожата, по-лошо от опарване с коприва. Залях ги с дъжд от гъсеници. Хвърлях със стотици. Отрядът мина, изчезна в гъстака, появи се отново, като всички се чешеха, а ръцете и лицата им бяха покрити с червени пришки. Ала те не престанаха да маршируват.
Прекрасна бойна част и превъзходен офицер! Всичко в гората му беше тъй непознато, че изобщо не забелязваше необикновените неща, и продължаваше напред със силно намален числен състав. Но всички бойци бяха горди и неуморими. Прибягнах тогава до семейство диви котки. Мятах ги, като ги завъртах за опашката — нещо, което ги дразнеше неизказано много. Вдигна се голям шум, главно котешки, и след това настъпи тишина и примирие. Австрийците лекуваха раните си. Побелял от бинтове, отрядът продължи своя марш.
„Единственото средство е да направя така, че да ги пленят!“, казах си аз и побързах да тръгна пред тях, като се надявах да срещна френски отряд и да го предупредя за приближаването на неприятеля. Ала от известно време французите не даваха признак на живот на този фронт.
Намирах се над местност, обрасла с мъх, когато забелязах някакво движение. Спрях, напрегнах слух. Чуваше се нещо като ромолене на ручей, после шумът се накъса и се превърна в продължително мърморене. Долавяше се нещо от рода на: „Mais alors… cré-nom-de… foutez-moi-donc… tu m’emmer… quoi…“[117]. Взрях се в полумрака. Видях, че меката растителност под мене се състои главно от кожени калпаци, гъсти мустаци и бради. Това бе отряд френски хусари. По наквасените им от влагата кожи по време на зимния поход през пролетта беше избуял мъх и плесен.
117
„Mais alors… cré-nom-de… foutez-moi-donc… tu m’emmer… quoi…“ (Фр.) — Ама ха… дяволите да ви… бъзикате ме, а… от теб ми пис… що ли… — Б. р.