Споменах вече, че предпочитах да нанасям ударите си сам или с малцината другари от Омброза, укрили се след гроздобера заедно с мен в горите. Гледах да имам по-малко вземане-даване с френските части, защото е известно какво представляват армиите и как всеки път, когато се придвижват, причиняват неприятности. Привързал се бях обаче към предния пост на лейтенант Папийон и доста се безпокоях за неговата съдба. И наистина неподвижността на отряда, командван от поета, заплашваше да стане фатална. Мъхове и лишеи растяха по униформите на войниците, понякога дори калуна и папрат. На калпаците им свиваха гнезда врабци или пък никнеха и цъфтяха момини сълзи. Ботушите се срастваха с пръстта и образуваха плътни копита. Още малко и целият отряд щеше да пусне корени. Слабостта на лейтенант Агрипа Папийон към природата превръщаше смелия отряд в животинско-растителна амалгама. Трябваше да ги стресна. Но как? Хрумна ми една идея. Отидох при лейтенант Папийон, за да му я предложа. Поетът декламираше, извърнал лице към луната.
— О, Луна! Кръгла като дуло, като оръдейно гюле, което, изчерпало силата на барутния тласък, продължава своята бавна траектория, търкаляйки се по небесата! Кога ще избухнеш, о, Луна, вдигайки високо пушек, прах и искри, сразявайки неприятелските армии и тронове и отваряйки за мен пробои от слава в плътната стена на неуважението, с което се отнасят към мене моите съграждани? О, Руан! О, Луна! О, съдба! О, Конвент! О, жаби! О, девойки! О, мой живот!
А аз му казах:
— Citoyen…
Папийон се раздразни, че все го прекъсват. Произнесе сухо:
— Е, и?
— Исках да ви кажа, гражданино офицер, че има начин да се събудят вашите хора от все по-опасната летаргия.
— Дано небето пожелае тъй, гражданино. Аз, както виждате, изгарям от нетърпение да действам. И какво предлагате?
— Бълхи, гражданино офицер.
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, гражданино. Републиканската армия няма бълхи. Всички бълхи загинаха от недояждане поради блокадата и поскъпването на живота.
— Аз мога да ви ги доставя, гражданино офицер!
— Не разбирам дали говорите сериозно, или се шегувате. Но, тъй или иначе, ще доложа на Върховното командване. Ще видим какво ще решат. Гражданино, аз ви благодаря за всичко, което правите за републиканската кауза! О, слава! О, Руан! О, бълхи! О, Луна! — И се отдалечи, бълнувайки.
Разбрах, че трябва да действам по собствена инициатива. Набавих си голямо количество бълхи и щом видех хусар, с помощта на цев за духане го улучвах с някоя бълха. Стараех се с точен изстрел да я вкарам във врата му. После започнах да разпръсквам пълни шепи над целия отряд. Това бяха опасни действия. Ако ме бяха спипали на местопрестъплението, нямаше да ме спаси славата ми на патриот. Щяха да ме хванат, да ме заведат във Франция и да ме гилотинират като агент на Пит[121]. В действителност моята намеса оказа навременно и благоприятно въздействие: сърбежът, причинен от бълхите, разпали у войниците неотложната човешка и гражданска нужда да се чешат, да се пребъркват, да се пощят. Те хвърлиха плесенясалите дрехи, раниците, вързопите, покрити с гъби и паяжини. Взеха да се мият, да се бръснат, да се решат. Изобщо отново осъзнаха своите лични човешки потребности и отново придобиха съзнанието, че са цивилизовани същества и че се различават от дивата природа. Освен това започна да ги чопли желание за дейност, усърдие и борбеност — неща отдавна забравени. В момента на настъплението бойците бяха обзети от устрем. Републиканските военни части сломяваха съпротивата на неприятеля, пробиха фронта и напредваха до победите при Дего и Милезимо[122].
XXVIII
Нашата сестра и емигрантът Д’Естома избягаха тъкмо навреме, за да не бъдат хванати от републиканската армия. Народът на Омброза сякаш се бе върнал в дните на гроздобера. Отново издигнаха дърво на свободата. Този път то повече приличаше на френския прототип, тоест напомняше на дърво на лакомствата. Излишно е да казвам, че Козимо се изкачи на него с фригийска шапка на глава, ала скоро се измори и си отиде.
121
Уилям Пит Младши (1759–1806) — английски държавен деец, вдъхновител на коалицията на европейските държави срещу Франция след 1793 г. — Б. пр.
122
Дего и Милезимо — градчета в Италия, където Наполеон Бонапарт разбива австрийците през 1796 г. — Б. пр.