Около дворците на благородниците известно време народът вдигаше шум:
— Аристократи, аристократи, всички на фенера!
Поради факта, че бях брат на Козимо, и защото бяхме дребни благородници, ме оставиха на мира. Дори по-късно и мене взеха да ме смятат за патриот (тъй че, когато нещата отново се промениха, имах неприятности).
Сложиха municipalité, maire[123]— всичко по френски образец. Назначиха брат ми във временната управа, макар мнозина да не бяха съгласни — смятаха го за неуравновесен. Привържениците на Стария режим се смееха и казваха, че цялата работа е чисто и просто една лудница.
Заседанията на градската управа ставаха в стария дворец на генуезкия губернатор. Козимо следеше обсъжданията, свит в един рожков на височината на прозорците. Понякога се намесваше, като викаше и обясняваше за какво ще гласува. Известно е, че революционерите се оказаха по-големи формалисти от консерваторите: някои хора намериха за какво да се хванат. Взеха да твърдят, че цялата тази работа не върви, че Козимо подронва авторитета на събранието и тъй нататък. И когато вместо Генуезката олигархическа република установиха Лигурийската република[124], не избраха брат ми в новата администрация.
А тъкмо тогава той беше написал и разпространил „Проект за Конституция на републиканския град с Декларация за правата на мъжете, жените, децата, на домашните и дивите животни, включително птиците, рибите, насекомите, и на растенията — било с висок ствол, било зеленчуци и треви“. Това бе прекрасен труд. Можеше да служи за помагало на всички управници, но никой не го взе под внимание и написаното си остана само на хартия.
По-голямата част от своето време Козимо все още прекарваше в гората. Там копачите от инженерните войски на френската армия отваряха път на артилерията. С дългите си бради, които излизаха сякаш изпод калпаците и се губеха в кожените им престилки, копачите бяха по-различни от всички други военни. Може би това се дължеше на обстоятелството, че имаха амбицията да работят добре, че след себе си не оставяха опашка от нещастия и съсипия като другите войски, а трайни неща. И още — тия хора имаха какво да разкажат. Бяха прекосили много страни, бяха преживели обсади и битки. Някои от тях бяха свидетели и на големите събития, станали в Париж — завземането на Бастилията, терора. Козимо прекарваше цели вечери да ги слуша. Като оставяха кирките и лопатите, копачите сядаха около някой огън, пушеха къси лули и се ровеха в спомени.
Денем Козимо помагаше на трасировчиците да определят направлението на пътя. Никой не бе в състояние да върши това по-добре от него. Знаеше всички проходи, през които можеше да мине коларски път при възможно най-малка денивелация и загуба на дървета. И винаги мислеше не толкова за изискванията на френската артилерия, колкото за нуждите на местните жители, лишени от пътища. Тъй поне от преминаването на войниците — крадци на кокошки, щеше да има някаква полза: път, прокаран от тях.
Това все пак бе печалба. Защото окупационните войски, особено след като от републикански бяха станали императорски, взеха да досаждат на всички. И всички отиваха да се оплакват на патриотите:
— Вижте какво вършат вашите приятели!
А патриотите разперваха ръце, вдигаха очи към небето и отговаряха:
— Ex, войници! Да се надяваме, че ще свърши скоро.
Наполеоновите войници реквизираха от дворовете прасета, крави, дори кози. А колкото до налозите и десятъците, бе станало по-лошо от преди. На всичко отгоре въведоха и задължителна военна служба, та призованите под знамената младежи се криеха из горите.
Козимо правеше каквото можеше, за да смекчава тези злини: надзираваше добитъка в гората, когато дребните собственици го криеха там от страх, че ще им го отнемат. Брат ми охраняваше тайния превоз на жито до мелницата или на маслини до пресата, тъй че наполеоновците да не вземат от храната. Или пък посочваше на наборниците пещерите в гората, където можеха да се скрият. С една дума, се опитваше да защитава народа от самоуправството, но атака срещу окупаторите така и не предприе, въпреки че по това време из горите започнаха да обикалят въоръжени банди от „брадати“, които правеха живота на французите тежък. Козимо, какъвто си беше твърдоглав, пожела да остане верен на себе си и тъй като беше станал приятел на французите преди, мислеше да съхрани лоялността си, макар че много неща се бяха променили и всичко бе по-различно, отколкото се очакваше. После трябваше да държи сметка, че остарява, и много-много не се стараеше нито за едната, нито за другата страна.
124
Лигурийска република (1797–1805) — установена след завземането на Генуезката република от Франция. — Б. р.