Наполеон отиде в Милано, за да бъде коронясан, и след това пропътува цяла Италия. Във всеки град го приемаха с много почести и го водеха да види забележителности и паметници. В Омброза сложиха в програмата и визита при „патриота по дърветата“. Както често се случва, тук при нас никой не му обръщаше внимание, но другаде и особено в чужбина той беше доста известен.
Не бе някаква среща ей така, набързо. Всичко за тържественото посрещане бе предварително уточнено от общинския съвет. Искаха да направят добро впечатление. Избраха едно хубаво дърво. Щеше им се да е дъб, ала дървото с най-подходящо разположение беше орех и тогава дегизираха ореха с малко листа от дъб и сложиха панделки с френския трикольор и ломбардския трикольор, кокарди и волани. Накараха брат ми да кукне горе, празнично облечен, но с характерната шапка от котешка кожа и една катеричка на рамото.
Визитата бе определена за десет часа. Наоколо се събра голяма тълпа, ала, естествено, до единадесет и половина Наполеон не се появи за голяма досада на брат ми, който, остарявайки, започваше да страда от болки в пикочния мехур и от време на време трябваше да се скрива зад ствола, за да пикае.
Императорът дойде с цяла свита, която поклащаше двувърхи шапки. Вече бе пладне, Наполеон гледаше нагоре към клоните, където беше Козимо, и слънцето му блестеше в очите. Обърна се към брат ми с няколко обичайни фрази:
— Je sais très bien que vous, citoyen…[125] — И си засенчваше очите с ръка. — … parmi les forêts…[126] — И подскочи настрана, защото слънцето попадна право в очите му. — … parmi les frondaisons de votre luxuriante…[127] — И подскочи обратно, защото Козимо, покланяйки се, отново беше открил слънцето.
Като видя безпокойството на Бонапарт, брат ми вежливо го попита:
— Мога ли да направя нещо за вас, mon Empereur[128]?
— Да, да — рече Наполеон. — Моля ви, стойте малко по-нататък, та да ме предпазвате от слънцето, ето, точно така, застанете там… — После замълча, сякаш обзет от някаква мисъл, и се обърна към вицекраля Йожен[129]:
— Tout cela me rappelle quelque chose… Quelque chose que j’ai déjà vu…[130]
Козимо се притече на помощ.
— Но не с вас, Ваше Величество. Не бяхте вие — бил е Александър Велики.
— О, да, разбира се! — възкликна Наполеон. — Срещата на Александър с Диоген.
— Vous n’oubliez jamais votre Plutarque, mon Empereur[131] — каза Боарне.
— Само че тогава — добави Козимо — Александър попитал Диоген какво може да направи за него, а Диоген го помолил да се отмести…
Наполеон щракна с пръсти, сякаш бе намерил фразата, която търсеше. С бърз поглед се увери, че сановниците от неговата свита го слушат, и произнесе на отличен италиански:
— Ако не бях император Наполеон, бих искал да бъда гражданинът Козимо Рондо.[132]
И като се обърна, се отдалечи. Свитата му се помъкна след него сред голямо дрънчене на шпори.
С това всичко свърши. Можеше да се очаква, че след седмица за брат ми ще пристигне кръстът на Почетния легион. Ала нищо такова не стана. Може би на Козимо му беше все едно, но на нас, неговите роднини, това щеше да достави удоволствие.
XXІХ
Младостта отминава бързо на земята, та какво да кажем на дърветата, където всичко е осъдено да падне: листа, плодове. Козимо остаряваше. Толкова години беше прекарвал нощите на студ, на вятър, на дъжд, в неустойчиви убежища и в самота, високо горе без дом, без огън, без топло блюдо… Вече беше прегърбено старче с изкривени крака и дълги ръце като на маймуна. Губеше се в пелерина от кожа, която завършваше с качулка. Приличаше на някакъв рунтав монах. Лицето му бе изпечено от слънцето, набръчкано като орех, със светли кръгли очи сред бръчките.
При Березина армията на Наполеон бе разгромена, английска ескадра дебаркира в Генуа. Дните се изнизваха в очакване на новини за големия обрат. Козимо не се показваше в Омброза. Стоеше, сгушен на един бор в гората край артилерийския път, откъдето бяха минали оръдията за Маренго[133], и гледаше на изток към отъпканата пустиня, в която сега се срещаха само пастири с кози или мулета, натоварени с дърва. Какво чакаше? Бе видял Наполеон, знаеше как свърши революцията, можеше само да очаква най-лошото. И въпреки това стоеше там, вперил взор, сякаш всеки миг горе на завоя щеше да се появи императорската армия, още покрита с ледени висулки от Русия, и Бонапарт на седлото, със зле обръсната брадичка, увиснала над гърдите, трескав, бледен… Той щеше да се спре под бора (зад него щеше да се дочуе объркано заглъхване на стъпки, блъскане на раници и пушки о земята, събуване на изтощени войници край пътя, разбинтоване на наранени крака) и щеше да каже: „Имаше право, гражданино Рондо: дай ми отново Конституцията, нахвърляна от теб, повтори твоя съвет, който нито Директорията, нито Консулството, нито Империята пожелаха да последват. Да започнем отново, нека вдигнем пак дърветата на свободата, да спасим всемирната родина!“. Такива бяха навярно мечтите и надеждите на Козимо.
125
Je sais très bien que vous, citoyen… (фр.) — много добре знам, че вие, гражданино… — Б. пр.
127
Parmi les frondaisons de votre luxuriante… (фр.) — сред листака на вашата пищна… — Б. пр.
129
Йожен дьо Боарне (1781–1824) — френски генерал, вицекрал на Италия по Наполеоново време. — Б. пр.
130
Tout cela me rappelle quelque chose… Quelque chose que j’ai déjà vu… (Фр.) — Всичко това ми напомня нещо… Нещо, което вече съм виждал… — Б. пр.
131
Vous n’oubliez jamais votre Plutarque, mon Empereur. (Фр.) — Вие никога не забравяте вашия Плутарх, императоре мой. — Б. пр.
132
Парафраза на думите на Александър Велики според Плутарх: „Ако не бях Александър, бих искал да бъда Диоген“. — Б. р.
133
Маренго — село в италианската област Пиемонт, известно с победната битка на Наполеоновите войски срещу австрийците. — Б. пр.