— А откъде идвате?
— Из Харькова. Из Киева. Из Ростова.
— Значи, доста интересни места сте обиколили? Тук ли ви харесва повече, или в Русия?
— Едни места са хубави, други лоши. На нас ни харесва Русия.
Отново се чу шум от галопиращи коне, вдигна се прах и един кон, възседнат от офицер, спря наблизо. Офицерът извика към казаците:
— Вон, марш! Кто вам позволил остановиться?[137]
— До свидания, батюшка — казаха те на Козимо. — Нам пора…[138] — И пришпориха конете.
Офицерът остана известно време в подножието на бора. Бе висок, слаб, с благороден и тъжен вид. Стоеше гологлав под отрупаното с облаци небе.
— Bonjour, monsieur — рече той на Козимо на френски, — vous connaissez notre langue?[139]
— Да, господин офицер — отговори брат ми. — Mais pas mieux que vous le français, quand même.[140]
– Êtes-vous un habitant de ce pays? Étiez-vous ici pendant qu’il y avait Napoléon?[141]
— Oui, monsieur l’officier.[142]134 De mon pays… De mon pays… De mon pays… (Фр.) — От моята страна… От моята страна… От моята страна… — Б. пр.
— Comment ça allait-il?[143]135 Здравствуйте, солдаты! Куда вам? (Рус.) — Здравейте, войници! Вие накъде? — Б. пр.
— Vous savez, monsieur, les armées font toujours des dégâts, quelles que soient les idées qu’elles apportent.[144]
— Oui, nous aussi nous faisons beaucoup de dégâts… mais nous n’apportons pas d’idées…[145]
Бе меланхоличен и неспокоен, а бе победител. Козимо изпита симпатия към него. Прииска му се да го утеши:
— Vous avez vaincu![146]
— Oui. Nous avons bien combattu. Très bien. Mais peut-être…[147]
Избухнаха викове, чу се блъскане и падане, звън на оръжие.
— Кто там? — рече офицерът.
Върнаха се казаците, като влачеха полуголи тела, в едната ръка държаха нещо, в лявата (в дясната размахваха изкривени, голи и — уви! — окървавени саби), и това нещо бяха брадатите глави на тримата пияни хусари.
— Французы! Наполеон! Избихме ги до един!
С отсечени заповеди младият офицер ги отпрати. Обърна глава. После отново заговори на Козимо:
— Vous voyez… La guerre… Il y a plusieurs années que je fais le mieux que je puis une chose affreuse: la guerre… et tout cela pour des idéals que je ne saurais presque expliquer moi-meme…[148]
— И аз — отвърна Козимо, — живея от много години за идеали, които сам на себе си не мога да обясня. Mais je fais une chose tout à fait bonne: je vis dans les arbres.[149]
Меланхолията на офицера изчезна, стана нервен.
— Alors, je dois m’en aller.[150] — Поздрави по военному и тръгна. — Adieu, monsieur…. Quel est votre nom?[151]
— Le Baron Cosme de Rondeau[152] — извика след него Козимо. — Прощайте, господин… Et le vôtre?[153]
— Je suis le Prince Andréj…[154] — И тропотът на конските копита отнесе със себе си презимето.
XXХ
Сега аз не знам какво ще ни донесе този, новият деветнадесети век. Започна зле и продължава все по-зле. Над Европа е надвиснала сянката на Реставрацията. Всички новатори — якобинци или бонапартисти, каквито и да са — са победени; абсолютизмът и йезуитите отново тържествуват; идеалите от младостта, Просвещението, надеждите на нашия осемнадесети век — всичко се превърна в пепел.
Споделям тези мисли в една тетрадка, защото не мога по друг начин да ги изразя. Винаги съм бил уравновесен човек, без големи пориви и въжделения, глава на семейство, благородник по произход, просветен, съблюдаващ законите. Крайностите в политиката не ме доведоха до твърде силни трусове и се надявам така да бъде и занапред. Но вътре в мен — каква тъга.
Преди бе различно. Брат ми беше тук, казвах си: „Има кой да мисли за тези неща“, а аз се грижех за своя живот. За мен знакът за промяната не е идването на австрийците и руснаците, нито присъединяването към Пиемонт, нито новите налози, а това, че като отворя прозореца, не го виждам вече там, горе, да пази равновесие. Сега, когато него го няма, ми се струва, че трябва да мисля за много неща, за философия, за политика, за история, следя вестниците, чета книги и си блъскам главата, но онова, което искаше да каже Козимо, не е там, друго имаше предвид, нещо, дето обхваща всичко и не би могло да се изрази с думи, а само да се живее, както живееше той. Единствено бидейки така безпощадно себе си, какъвто бе до смъртта си, можеше да даде нещо на всички хора.
Помня, когато се разболя. Предположихме, защото премести своето леговище на големия орех в средата на площада. С инстинкта си на диво животно по-рано неизменно бе крил местата, където спеше. Сега чувстваше нужда да бъде сред другите, да го виждат. Сърцето ми се сви: винаги бях мислил, че няма да му е приятно да умре сам, и това може би беше знак, че краят наближава. По стълбата нагоре му изпратихме лекар. Като слезе, лекарят направи гримаса и разпери ръце.
137
Вон, марш! Кто вам позволил остановиться? (Рус.) — Махайте се, марш! Кой ви позволи да спирате? — Б. пр.
139
Bonjour, monsieur, vous connaissez notre langue? (Фр.) — Добър ден, господине, знаете ли нашия език? — Б. пр.
140
Mais pas mieux que vous le français, quand même. (Фр.) — Но все пак не по-добре, отколкото вие френския. — Б. пр.
141
Êtes-vous un habitant de ce pays? Étiez-vous ici pendant qu’il y avait Napoléon? (Фр.) — Местен жител ли сте? Бяхте ли тук, когато беше Наполеон? — Б. пр.
144
Vous savez, monsieur, les armées font toujours des dégâts, quelles que soient les idées qu’elles apportent. (Фр.) — Знаете ли, господине, армиите винаги причиняват вреди, каквито и идеи да носят. — Б. пр.
145
Oui, nous aussi nous faisons beaucoup de dégâts… mais nous n’apportons pas d’idées… (Фр.) — Да, ние също причиняваме много вреди… но не носим идеи… — Б. пр.
147
Oui. Nous avons bien combattu. Très bien. Mais peut-être… (Фр.) — Да. Ние добре се сражавахме. Много добре. Но може би… — Б. пр.
148
Vous voyez… La guerre… Il y a plusieurs années que je fais le mieux que je puis une chose affreuse: la guerre… et tout cela pour des idéals que je ne saurais presque expliquer moi-meme… (Фр.) — Видите ли… Войната… Вече няколко години се занимавам колкото се може по-добре с едно ужасно нещо: войната… и всичко това в името на идеали, които аз самият едва ли бих могъл да обясня… — Б. пр.
149
Mais je fais une chose tout à fait bonne: je vis dans les arbres. (Фр.) — Но аз правя нещо несъмнено добро: живея по дърветата. — Б. пр.
151
Adieu, monsieur…. Quel est votre nom? (Фр.) — Сбогом, господин… Как е вашето име? — Б. пр.