Качих се.
— Козимо — започнах, — вече мина шестдесет и пет години. Как можеш да продължаваш да стоиш все горе? Това, което си искал да покажеш, вече си го показал. Разбрахме, голяма твърдост прояви. Ти победи. Сега можеш да слезеш. Дори за оня, който е прекарал живота си в морето, идва възраст, когато слиза от кораба.
Къде ти! Направи отрицателен знак с ръка. Вече почти не говореше. От време на време се надигаше, завит до главата с одеяло, и сядаше на един клон да се погрее на слънце. По-далеч не отиваше. Имаше една старица от народа, свята жена (може би някогашна негова възлюбена), тя ходеше да му чисти и да му носи топли блюда. Държахме стълбата опряна о дънера, защото непрекъснато се нуждаеше някой да се качва горе, за да му помага, а и се надявахме, че всеки миг може да се реши да слезе. (Другите се надяваха. Аз много добре познавах неговия характер.) На площада винаги имаше кръг от хора, които му правеха компания. Като разговаряха помежду си, понякога отправяха и към него по някоя реплика, макар да знаеха, че вече няма желание да общува.
Положението му се влоши. Качихме легло на дървото, успяхме да го закрепим и той на драго сърце си легна. Обзе ни донякъде угризение, че не се бяхме сетили преди. Трябва да признаем — брат ми никога не се отказваше от удобствата; макар домът му да беше сред дърветата, винаги се бе старал да живее колкото може по-добре. Тогава побързахме да му осигурим и други удобства: рогозки, за да го пазят от течение, балдахин, мангал. Пооправи се малко и му занесохме кресло, разположихме го между два клона и той прекарваше дните си там, завит в своето одеяло.
Една сутрин не го видяхме нито в леглото, нито в креслото. Уплашени, вдигнахме поглед нагоре. Беше се качил на върха на дървото и бе възседнал най-високия клон. Облечен бе само с риза.
— Какво правиш там горе?
Не отговори. Беше почти напълно скован, сякаш седеше там като по чудо. Приготвихме едно голямо платнище, от онези, с които събират маслини, и двадесетина души го държахме опнато долу, защото очаквахме, че ще падне.
Междувременно се качи лекарят. Изкачването беше трудно. Наложи се да вържем две стълби една за друга. Слезе и каза:
— Да идва свещеник.
Предварително бяхме решили да опитаме да пратим един свещеник на име дон Перикле, негов приятел, заклел се в Конституцията по времето на французите, член на масонската ложа, когато това бе все още разрешено на свещенослужителите, и едва наскоро, след много митарства, върнал се отново към задълженията си в енорията. Потегли с одеждите и дарохранителницата, а след него и църковният прислужник. Постоя малко горе. Изглежда, че си казаха нещо, после слезе.
— Той взе ли причастие, дон Перикле?
— Не, не, но казва, че за него всичко е наред.
Не успяхме да измъкнем нито дума повече.
Мъжете, които държаха платнището, се бяха уморили. Козимо стоеше горе и не мърдаше. Надигна се вятър, югозападен вятър, короната на дървото започна да се клати, ние бяхме готови. И точно тогава в небето се появи един монголфиер[155].
Английски въздухоплаватели правеха пробни полети с монголфиер по крайбрежието. Балонът беше хубав, украсен с ресни, волани и панделки, с кош от върбови клони, а вътре двама офицери със златни еполети и двувърхи шапки оглеждаха с далекоглед пейзажа под себе си. Насочиха далекогледи към площада, наблюдавайки човека на дървото, опнатото платнище, тълпата, странни проявления на този свят долу. Козимо бе вдигнал глава и внимателно следеше балона.
И ето че монголфиерът бе подхванат от вихъра на югозападния вятър. Започна да се стрелка насам-натам из въздуха, като се завъртя подобно на пумпал, и се отправи към морето. Без да изгубват присъствие на духа, въздухоплавателите се заеха — тъй поне мисля — да намалят налягането в балона и в същото време спускаха котвата, за да се опитат да я закачат на някоя опора. Сребърната котва се рееше в небето, увиснала на дълго въже, следвайки наклона на полета. Балонът прелетя над площада и котвата се носеше почти на височината на ореха, та се уплашихме да не удари Козимо. Съвсем не можехме да предположим онова, което след миг щяхме да видим.
Когато въжето на котвата мина близо до него, агонизиращият Козимо направи скок от ония, които бе правил в своята младост, сграбчи въжето, стъпи върху котвата, като леко забави летежа на балона. Изгуби се в посока към морето.
155
Монголфиер — балон, който се издига с помощта на нагрят въздух. Наречен е на името на неговите изобретатели, французите братя Жозеф и Етиен Монголфие, извършили първия полет с такъв балон през 1783 г. — Б. пр.