— Той казва, че трябва да мине напред по служба, иначе ще се обърка планът на сражението…
— Ще го пусна, ако ми каже къде се намира халиф Изоар!
Сарацинът посочи към едно възвишение и извика нещо. Преводачът каза:
— Там, на онова хълмче вляво!
Рамбалдо се обърна и препусна.
Халифът, цял натруфен в зелено, оглеждаше хоризонта.
— Преводач!
— Тук съм!
— Кажи му, че аз съм синът на маркиз Росилионе и идвам да отмъстя за баща си.
Преводачът преведе. Халифът вдигна ръка със сбрани пръсти.
— А той кой е?
— Кой е моят баща ли? Това ще бъде последната ти обида!
Рамбалдо извади меча си. Халифът направи същото. Той умееше да се дуелира добре. Рамбалдо вече се намираше в лошо положение, когато изведнъж връхлетя задъхан оня сарацин с бледото лице и изкрещя нещо.
— Спрете, сеньор! — преведе бързо преводачът. — Извинете, но бях се объркал: халифът Изоар е на хълма вдясно! Този е халиф Абдул!
— Благодаря ви! Вие сте честен човек! — рече Рамбалдо, отмести коня си, поздрави с меча си халиф Абдул и се впусна в галоп към другия хълм.
— Какво? — запита халиф Изоар, когато му известиха, че Рамбалдо е син на маркиза.
Трябваше да му го повторят няколко пъти, като крещяха на ухото му. Най-сетне той кимна с глава и вдигна меча си. Рамбалдо се хвърли срещу него. Но когато вече бяха кръстосали мечове, обзе го съмнение, че и този не е Изоар, и поривът му отслабна. Той се мъчеше да нанася удари с цялата си душа, но колкото повече удряше, толкова по-несигурен беше за самоличността на своя неприятел. Тази несигурност беше едва ли не съдбоносна за него. Тъкмо когато мавърът го атакуваше все по-отблизо, край тях се разрази голяма схватка. В центъра на боя беше един мохамедански военачалник, който изведнъж нададе вик.
При този вик противникът на Рамбалдо вдигна щит, сякаш искаше примирие, и отговори нещо.
— Какво каза? — запита Рамбалдо преводача.
— Той каза: „Да, халиф Изоар, веднага ще ти донеса очилата!“.
— Ах, значи пак не е той!
— Аз съм пазител на очилата на халиф Изоар — обясни неприятелят. — Очилата, уред още непознат на вас, християните, това са лещи, които оправят зрението. Тъй като Изоар е късоглед, принуден е да ги носи и в битките. Но те са от стъкло и при всяко сблъскване му се чупи по един чифт. Аз съм назначен да му доставям нови. Затова моля ви да прекратим дуела с вас, иначе халифът, както е със слабо зрение, зле ще си изпати.
— Ах, сега пък очилар! — изрева Рамбалдо и не знаеше дали да го промуши от гняв, или да се втурне срещу истинския Изоар. Ала що за храброст би било да се биеш срещу ослепял неприятел?
— Трябва да ме пуснете да мина, сеньор — продължи очиларят, — защото в плана за сражението е установено Изоар да се поддържа в добро здраве, а щом не вижда, той е загубен! — Той размахваше очилата и викаше нататък: — Ето, халифе, очилата идват сега!
— Не! — изкрещя Рамбалдо, замахна срещу стъклата и ги строши на парчета.
В същия миг Изоар се набучи направо на едно християнско копие, сякаш шумът на счупените очила беше за него знак, че загива.
— Сега очите ви и без очила ще гледат хуриите[158] в рая — рече очиларят и пришпори коня си.
Трупът на халифа увисна от седлото, краката му останаха оплетени в стремената; конят го повлече и го дотътри пред Рамбалдо.
Вълнението, че вижда Изоар мъртъв, противоречивите мисли, които напираха у него — от една страна, тържеството, че най-сетне е отмъстил за баща си, от друга — съмнението дали като е строшил очилата на халифа и по този начин е докарал смъртта му, отмъщението може да се сметне за изпълнено както трябва и накрая чувството за празнота, защото изведнъж се оказва лишен от целта, която го бе довела дотук — всичко това у Рамбалдо трая само за миг. После той почувства необикновено облекчение, че се отърва от тази мъчителна мисъл и че може да препуска в боя, да се оглежда свободно навсякъде, да се сражава, сякаш има крилца на краката.
Вглъбен дотогава само в мисълта да убие халифа, той не бе обърнал никакво внимание на реда на битката и дори не мислеше, че там има някакъв ред. Всичко му изглеждаше ново и непознато и като че ли едва сега го обземаше възбуда и ужас. Полето бе покрито с мъртъвци. Рухнали в доспехите си, те лежаха в безпорядък според това как се бяха струпали набедрениците, налакътниците или другите им железни предпазители и тук-там стърчаха нагоре ръце или крака. Някъде тежките брони се бяха открехнали и от тях бяха потекли вътрешности, сякаш доспехите бяха изпълнени не от цели тела, а от напъхани как да е черва, които още при първия удар преливаха навън. Тази кървава гледка развълнува силно Рамбалдо: нима можеше да забрави, че топлата човешка кръв е давала живот и сила на всички тези черупки? На всички освен на една. Или безплътната същност на рицаря в бели доспехи сега се бе разпростряла над цялото поле като самата смърт?
158
Хурии — красавици, които според корана придружават блажените мюсюлмани в рая. — Б. пр.