— Ще ми платиш за обидата, който и да си ти!
Пришпорва, пришпорва, ала конят не се помръдва. Дръпва го за юздата, а муцуната му клюмва. Разтърсва седлото: конят се клатушка, като че ли е от дърво. Тогава слиза, повдига железния намордник и вижда изцъклените му очи — умрял. Един удар на сарацински меч, проникнал между железните люспи на покривалото, го бе улучил право в сърцето. Ако не бяха железните обвивки, които опасваха краката и хълбоците му и го държаха изправен, отдавна щеше да грохне на земята; а сега стоеше като вкоренен на едно място.
Мъката по този смел боен кон, умрял прав, след като му бе служил вярно досега, за момент сподави яростта на Рамбалдо; той обви с ръце шията на неподвижния като статуя кон и го целуна по хладната муцуна. После се сепна, изтри сълзите си и се впусна да бяга.
Но къде можеше да иде? Озова се по някакви несигурни пътеки край гористия бряг на един поток, където вече нямаше следи от битката. Стъпките на непознатия воин се губеха. Рамбалдо продължи да върви наслуки и вече се бе примирил, че оня му избяга, ала все пак си мислеше: „Ще го намеря, ако ще да е и накрай света!“.
Сега, след напрегнатата сутрин, повече го измъчваше жажда. Като се спускаше към коритото на потока, дочу, че се размърдаха клони: на една полянка някакъв кон си хрупкаше трева — отпуснатият му ремък бе завързан за един лешников храст, а тялото му бе освободено от по-тежките части на покривалото, натъркаляни край него. Нямаше съмнение — това беше конят на непознатия воин и конникът сигурно беше наблизо! Рамбалдо се втурна да го търси сред тръстиките.
Стигна до потока и провря глава между листака — воинът беше там. Главата и гръдният му кош все още се криеха в бронята и шлема като у ракообразно; набедрениците, наколенниците и всичко останало беше свалено, изобщо от пояса надолу той беше гол и подскачаше бос от камък на камък сред потока.
Рамбалдо не вярваше на очите си. Голите форми бяха женски — гладък корем, покрит със златисти косъмчета, две заоблени розови полукълба и изтеглени дълги крака на момиче. Женската половина се завъртя (сега ракообразната половина имаше още по-нечовешки и безизразен вид), потърси удобно място, разкрачи се над едно ручейче, присви малко коленете си, подпря на тях ръцете си в железните налакътници, изпъна главата си напред, а тялото назад и спокойно и гордо започна да прави „пиш“. Жената имаше хармонични задни форми, нежен мъх и издаваше приятен шум. Тутакси Рамбалдо разбра, че е влюбен.
Младата войничка нагази в потока, клекна още по-ниско над водата, изми се, потръпвайки леко, после се изправи и почна да подскача с босите си розови крачета. Едва тогава забеляза, че Рамбалдо я следи откъм тръстиките.
— Schweine Hund![159] — извика тя, извади от пояса си една кама и я запрати срещу него, но не с похват на ловък боец, какъвто всъщност беше, а с гневния порив на разярена жена, която хвърля по главата на мъжа си чиния, четка или каквото й попадне.
Така или иначе, но тя за малко не улучи Рамбалдо в челото. Момъкът се отдръпна засрамен. Ала само миг след това изгаряше от желание да застане пред нея, да й разкрие някак, че е влюбен. Изведнъж дочу конски тропот, изтича до полянката, но коня го нямаше вече, жената бе изчезнала. Слънцето залязваше — едва сега той си даде сметка, че бе отминал цял един ден.
Уморен, твърде разстроен от всичко, което му се бе случило през деня, за да се почувства щастлив, и все пак твърде щастлив, за да разбере, че предишната му тревога бе заменена от още по-парливо безпокойство, Рамбалдо се завърна в лагера.
— Знаете ли, аз отмъстих за баща си, победих, Изоар падна, аз… — започна да разправя объркано и набързо той, защото въпросът, до който искаше да стигне, беше вече друг. — Сражавах се срещу двамина, когато ми се притече на помощ един конник, но после открих, че това не беше воин, а една хубава жена. Не съм видял лицето й, но над доспехите си носи зелена фуста.
— Я гледай ти! — захилиха се другарите му в шатрата, заети да мажат с мехлем синините по гърдите и мишците си. Наоколо се носеше обичайната воня на спарено, която съпровожда свалянето на снаряжението след бой. — Ти какво, с Брадаманте ти се иска, а, пиленце? Само тебе чака тя! Брадаманте ходи или с генерали или с коняри! Колкото и да я гониш, пак няма да я хванеш!
Рамбалдо не можа да каже повече нито дума. Излезе от палатката си; слънцето залязваше червено. Вчера, когато гледаше слънцето да захожда, той се питаше: „Какво ще стане с мен до утрешния залез? Ще издържа ли изпитанието? Ще мога ли да докажа, че съм истински мъж, че ще оставя следа след себе си на тая земя?“. И ето, очакваният залез дойде и преодолените първи изпитания вече нямаха значение, защото новото неочаквано изпитание беше още по-трудно и само в него се криеше отговорът. В това състояние на неувереност Рамбалдо, без да знае защо, изпитваше желание да се довери на рицаря в бели доспехи като на единствен, който би могъл да го разбере.