Второто отсяване се извършвало в болницата. След битка лазаретът представлявал по-жестока гледка и от бранното поле. На земята се простирал дълъг низ от носилки с нещастници, а наоколо вилнеели лекарите, които при всяко разминаване си измъквали от ръцете я щипци, я триони, я игли, я ампутирани крайници, я кълбета хирургически конци. Мъртвец по мъртвец, те правели всичко възможно да върнат към живот и последния труп. Къде режели, къде шиели, къде запушвали пробойни; обръщали жилите като ръкавици и ги връщали по местата им с повече конци, отколкото кръв в тях, но закърпени и непропускливи. Когато някой пациент предавал Богу дух, всичко читаво по него влизало в употреба за привеждането в цялост на другиго и тъй нататък. Нещото, което създавало най-много трудности, били червата — веднъж разплетени, нямало начин да се приберат обратно.
Като му дръпнали чаршафа, тялото на виконта се оказало ужасно осакатено. Липсвали едната ръка и единият крак, но не само — нямало ги и частта от гръдния кош и корема, които се падали между тези ръка и крак, разнесени в дреб от топовния изстрел в упор. От главата оставали едно око, едно ухо, една буза, половин нос, половин уста, половин брадичка и половин чело: от другия дял на главата всичко било на каша. С две думи: от Медардо оцеляла едната половина, дясната, но тя пък била идеално запазена, дори без драскотина, като изключим огромната язва, която заместила взривената лява половина.
Лекарите ахнали от задоволство:
— Бре че хубав случай!
Ако не издъхнел междувременно, можело даже да опитат да го спасят. И всички се скупчили около него, докато горкичките войници с по една стрела в ръката гноясвали и умирали. Шили, наставяли, мазали, Господ знае какво още правили. Важното е, че на следващата сутрин вуйчо ми отворил единственото си око и половината си уста, шавнал с единствената си ноздра и задишал. Жилавият му тералбийски сой устоял. И сега той бил жив и преполовен.
III
Когато вуйчо се прибра в Тералба, аз бях на седем или осем години. Беше привечер, вече по тъмно, октомври месец, небето — свъсено. Тоя ден бяхме на гроздобер и през лозовите редици гледахме как по сивото море наближават платната на кораб под императорски флаг. Ние тогава при всеки кораб на хоризонта казвахме: „Господарят Медардо се връща!“, но не защото кой знае колко припирахме да се върне — просто имахме нужда нещо да очакваме. Този път обаче познахме, както стана ясно вечерта, когато един младеж на име Фиорфиеро, както тъпчеше гроздето в лина, се провикна от върха му:
— Леле, долу!
Почти се беше мръкнало и видяхме в дъното на долината върволица от факли да огрява козята пътека, а после, когато мина по моста, различихме и ръчна носилка. Съмнение нямаше — виконтът си идваше от войната.
Слухът се разнесе през долините, в двора на замъка се събра народ — домашни, прислужници, берачи на грозде, пастири, стражари. Нямаше го само бащата на Медардо, стария виконт Айолфо, моя дядо, който от много време вече не слизаше дори до двора. Изморен от светски дела, той се беше отказал от привилегиите, които титлата му даваше, в полза на единствения си син преди заминаването му на война. Полека-лека страстта на стареца по птиците, които отглеждаше в една просторна волиера вътре в замъка, стана толкова всеобхватна, че той си премести в клетката и кревата и не излизаше оттам ни денем, ни нощем. Храната му подаваха между решетките, заедно със зърната за птиците, а Айолфо делеше всичко с тези създания. И часове наред прекарваше в галене на гръбчетата на фазани и гугутки, в очакване синът му да си дойде от войната.
В двора на нашия замък никога не бях виждал такава навалица — бе минало времето на пировете и на разприте между съседи, за което само бях чувал да се разказва. И за първи път забелязах колко порутени са стените и кулите и колко е разкалян самият двор, в който обикновено хвърляхме трева на козите и пълнехме копаните на свинете. Докато чакаха, всички спореха какво ли ще е завръщането на виконт Медардо — вестта за тежките рани, нанесени му от турците, отдавна бе стигнала до нас, но никой още не знаеше дали е осакатен, изнемощял или просто нашарен с белези. Като видяхме носилката обаче, се приготвихме за най-лошото.
И ето, носилката бе спусната на земята и посред черната сянка проблясна зеница. Добрата стара дойка Себастиана понечи да се притече, но откъм сянката се вдигна ръка и я отпрати с рязък жест. После простряното тяло се размърда в чепато, конвулсивно усилие и пред очите ни Медардо от Тералба скочи на крак и се опря на една патерица. Черната качулата пелерина, която се спускаше доземи, от дясната страна бе издърпана назад и откриваше половината от лицето и от снагата на човека, вкопчен в патерицата, докато отляво всичко изглеждаше скрито и закътано в пешовете и диплите на широката нагъната наметка.