— Hors d’ici! Hors d’ici! Polisson sauvage! Hors de notre jardin![15] — нахвърлиха се лелите и всички слуги на Ондарива притичаха с дълги пръти и взеха да хвърлят камъни, за да го изгонят.
Козимо запрати мъртвия котарак срещу оня, който се случи под него, като хълцаше и крещеше. Слугите вдигнаха звяра за опашката и го хвърлиха на едно торище.
Когато научих, че нашата съседка е заминала за известно време, ме обзе надежда, че Козимо ще слезе. Не зная защо, но свързвах с нея, или най-вече с нея, решението на брат ми да остане по дърветата.
Но дори не стана дума за това. Качих се да му занеса превръзки и пластири. Той сам се зае да лекува драскотините по лицето и ръцете си. После пожела въдица с кукичка. Послужи си с нея, за да вземе мъртвия котарак, като се надвеси от една голяма слива над торището на Ондарива. Одра котарака, ощави както можа кожата и си направи шапка. Това беше първата кожена шапка от онези, които той носи цял живот.
VII
Последен опит да хване Козимо направи нашата сестра Батиста. Естествено, това бе нейна инициатива. Тя извърши всичко тайно, без да се съветва с никого, както обикновено. Излезе през нощта, като носеше котел с клей и стълба. Намаза с клея един рожков от горе до долу. Беше дървото, върху което Козимо се спираше всяка сутрин.
Сутринта на рожкова намерихме залепени кадънки, които биеха криле, врабци, изпомацани с клей, нощни пеперуди, листа, насметени от вятъра, опашка от катеричка и дори един пеш, откъснат от фрака на Козимо. Дали той беше седнал на някой клон и после бе успял да се освободи? По-вероятно беше, като се има предвид, че от известно време не носеше фрак, да бе оставил нарочно парченцето, за да ни се надсмее. Тъй или иначе, дървото си остана грозно, оплескано с клей и после изсъхна.
Започнахме да се убеждаваме, че Козимо няма да се върне. В това се убеди и баща ни. Откак брат ми скачаше по дърветата из цялата територия на Омброза, той не смееше да се покаже навън, защото се опасяваше, че благородническото му достойнство е компрометирано. Лицето му ставаше все по-бледно и изпито. Не знам до каква степен това се дължеше на бащино безпокойство и доколко на опасения от неприятни династически последствия. Ала тези две неща вече се бяха слели, понеже Козимо беше първородният му син, наследник на титлата и ако не може да се каже нищо добро за един барон, който скача по клоните като лещарка, още по-малко може да се допусне, че това би могъл да прави един дук, макар и още дете. Оспорваната титла без съмнение нямаше да бъде защитена от поведението на наследника.
Това бяха безполезни притеснения, защото жителите на Омброза се смееха на претенциите на баща ни, а благородниците го мислеха за луд. Сега сред тях вземаше връх обичаят да живеят във вили на привлекателни места, не във феодални замъци, а това значеше да живеят като обикновени граждани, за да избегнат скуката. Кого го беше грижа за някогашното херцогство Омброза? Хубавото на Омброза бе, че бе дом за всички и за никой: маркизите Ондарива имаха известни права върху нея, те бяха господари на почти всички земи наоколо, но отколе свободна, общината плащаше данъци на Генуезката република; ние можехме да живеем спокойно на земите, които бяхме наследили, и на онези, дето бяхме купили евтино от общината в момент, когато тя бе затънала в дългове. Какво повече можеше да се иска? Наоколо се беше установило едно малко благородническо общество с вили и паркове чак до морето. Всички живееха весело, като си разменяха визити и ходеха на лов, с малко средства и се ползваха от почти същите блага като обитателите на кралския двор, но без задълженията и разходите, неизбежен спътник на живота в столицата и на участието в държавните дела. На баща ни обаче тези неща не му харесваха, той се чувстваше господар, лишен от власт, и бе скъсал всички връзки с благородниците в съседство (майка ни, нали си беше чужденка, нямаше никакви контакти). Това си имаше своите предимства — не посещаваха никого, като по този начин спестяваха доста разноски и маскираха оскъдицата на финансите ни.
Не може да се каже, че с народа на Омброза поддържаха по-добри отношения; знаете какви са хората тук — твърде ограничени, загрижени само за своите дела. По това време бяха започнали да доставят лимони за лимонада, подсладена със захар, която добре се продаваше, предимно на богатите. Засадиха навсякъде лимонови дръвчета и възстановиха пристанището, съсипано от набезите на пиратите преди много време. Живеейки по средата между Генуезката република, владенията на краля на Сардиния, Френското кралство и епископските територии, търгуваха с всички и не се интересуваха от нищо, само да не бяха данъците, които дължаха на Генуа и които ги караха всяка година да се потят обилно в деня на събирането им и да нападат бирниците на Републиката.
15
Hors d’ici! Hors d’ici! Polisson sauvage! Hors de notre jardin! (Фр.) — Марш от тук! Марш от тук! Див гамен! Вън от нашата градина! — Б. пр.