Но макар и без да го иска, някои негови навици ставаха все по-редки и се загубваха. Като участието му в неделната литургия в Омброза. Първите месеци се опитваше да присъства. Всяка неделя всички ние, цялото семейство, издокарани като за празник, го намирахме в клоните, също облечен с празнични дрехи, например със стария фрак и тривърхата шапка вместо кожена барета. Потегляхме, той ни следваше сред клоните и така стигахме до църквата, наблюдавани от всички местни жители (ала съвсем скоро те привикнаха, което понамали неудобството на баща ни) — ние ходом, той подскачайки от клон на клон — странна гледка, особено през зимата, когато дърветата бяха оголени.
Влизахме в църквата, сядахме на нашата фамилна банка, а брат ми оставаше отвън и се настаняваше на разклонен пърнар отстрани на църковния кораб точно на височината на един голям прозорец. От нашата банка виждахме през витражите сянката на клоните и силуета на Козимо, притиснал тривърхата шапка до гърдите и склонил глава. По споразумение между клисаря и баща ми всяка неделя този прозорец оставаше полуотворен, така че брат ми да може да следи литургията от дървото, но след известно време престанахме да го виждаме. Прозорецът бе затворен, защото ставаше течение.
Много неща, които преди за Козимо бяха важни, вече губеха значение. През пролетта се сгоди нашата сестра. Кой би могъл да предрече това една година по-рано? Дойде семейството на граф Д’Естома заедно с младото графче и устроиха голям празник. Всички стаи на нашия дом бяха осветени, присъстваха благородниците от околността, имаше танци. Кой се сещаше за Козимо? И все пак не беше точно тъй. Всички мислехме за него. От време на време поглеждахме навън през прозорците, за да видим дали пристига. Нашият баща беше тъжен, нямаше съмнение, че насред семейното тържество мислите му летяха към Козимо, който сам се бе изключил от празника. И Генералшата, която командваше цялото празненство, сякаш бе военен плац, искаше само да облекчи своята мъка за липсващия, по когото се топеше. Може би и Батиста… Тя правеше пируети и не приличаше на себе си без монашеските дрехи, с перука, която напомняше марципан, и grand panier[23], гарниран с корали, дето не знам коя шивачка й беше измайсторила. Обзалагам се, че дори и Батиста мислеше за него.
И той присъстваше незримо. Узнахме го по-късно — бил вън на студа в сянката между клоните на един чинар и гледал грейналите прозорци, познатите празнично наредени стаи и танцуващите гости, накипрени с перуки. Какви ли мисли са минавали през главата му? Не съжаляваше ли поне мъничко за нашия живот? Мислил ли е за това колко малка е крачката, която го отделя от връщането в нашия свят, колко малка и колко лесна е тази стъпка? Не зная какво е мислил и за какво е мечтал. Зная само, че е бил там през цялото време на празника, а и след това, докато един по един свещниците били изгасени и не останал нито един осветен прозорец.
И тъй, повече или по-малко тесните връзки на Козимо със семейството продължаваха. С един член на семейството той дори стана още по-близък. И едва сега може да се каже, че това му помогна да го опознае. Става дума за рицаря адвокат Енеа Силвио Карега, за този изкуфял човек, който избягваше всички, за когото не се знаеше никога къде се намира и какво прави. Козимо откри, че единствен той от цялото семейство не само че беше зает с многобройни занимания, но и нищо от онова, което вършеше, не беше безполезно.
Излизаше, да кажем, в най-горещия час на следобеда с фес на темето, ситнеше в своята роба, стигаща до земята, и изчезваше, сякаш го поглъщаха земните пукнатини или храсталаците, или камъните на зидовете. Случваше се дори Козимо, който се развличаше да стои винаги на пост (или по-скоро не се развличаше, а това бе вече неговото естествено състояние, сякаш погледът му обгръщаше толкова широк хоризонт, че можеше всичко да обхване), да го изгуби от очи. Понякога забързваше от клон на клон към мястото, където беше изчезнал, но не успяваше да разбере по кой път бе поел. Ала имаше един белег, който често се срещаше по тия земи: летящи пчели. Накрая Козимо се убеди, че присъствието на рицаря е свързано с пчелите и че за да го открие, трябва да следва техния летеж. Но как да постъпи? Около всяко цъфнало растение се чуваше безредно жужене. Трябваше да не се отвлича по случайни прехвръквания, а да следва невидимия въздушен път, по който идването и връщането на пчелите ставаше все по-често, докато зад някой храсталак забележеше гъст облак, подобен на пушек. Там долу бяха кошерите — един или няколко, наредени на дъска. И ето ти го рицаря, зает с кошерите сред гъмжило пчели. Наистина една от тайните дейности на Енеа Силвио Карега беше пчеларството. Тази дейност бе тайна само до известна степен. Той носеше от време на време на масата пита, току-що извадена от кошера, със сълзящ мед. Ала отглеждаше пчелите си извън района на нашата собственост, в места, които без съмнение държеше в тайна.