Козимо много се засрами.
— Абе, струва ми се, че не съм.
— Как тъй ще го види — намеси се друг. — Джан дей Бруги има скривалища, които никой не може да намери. Движи се по пътеки, които никой не знае.
— Каквато награда обещават за главата му, който го улови, добре ще си живее цял живот.
— Точно така, но ония, които знаят къде е, сами имат да уреждат почти толкова сметки с правосъдието, колкото и той! Ако се обадят, и те ще отидат направо на бесилката!
— Джан дей Бруги, Джан дей Бруги — все за него се говори… Но все той ли извършва всички престъпления?
— Хайде де, толкова обвинения тежат на главата му, че ако успее да се оправдае за десет от тях, ще го обесят за единадесетото.
— Разбойничествал е из всички гори по крайбрежието.
— На младини убил шефа на бандата, в която участвал, и разбойниците го изгонили.
— Затова е дошъл да се укрива на наша територия.
— И защото ние сме изключително добри хорица.
Козимо отиваше да обсъжда всяка прясна новина с медникарите. В онези времена из гората лагеруваше истинска сбирщина от дребни скитащи занаятчии: медникари, плетачи на столове, вехтошари, хора, дето обикаляха къщите и сутрин обмисляха кражбите, които щяха да вършат вечерта. Из гората бяха не толкова работилниците им, колкото тайните убежища и скривалищата за плячката.
— Знаете ли, тази нощ Джан дей Бруги нападнал една каляска.
— А, тъй ли? Ех, всичко е възможно…
— Спрял конете в галоп, като ги хванал за мундщуците на юздите.
— Абе или не е бил той, или не са били коне, а щурци…
— Какво говорите, не вярвате, че е бил Джан дей Бруги?
— Хайде, хайде, що за мисли му наливаш в главата? Разбира се, че е бил Джан дей Бруги!
— На какво ли не е способен Джан дей Бруги!
— Ха-ха-ха!
Като чуваше да се говори тъй за Джан дей Бруги, Козимо се объркваше. Той отиваше да слуша разговорите другаде, в друг стан на скитници в гората.
— Кажете ми какво мислите за каляската, нападната тази нощ. Това е бил грабеж, извършен от Джан дей Бруги, нали?
— Всички грабежи, когато успеят, са на Джан дей Бруги, не знаеш ли това?
— Защо „когато успеят“?
— Защото, когато не успеят, значи наистина са извършени от Джан дей Бруги.
— Ха-ха! Този несретник!
Козимо нищо не разбираше.
— Джан дей Бруги — несретник?
Тогава другите бързаха да променят тона.
— Съвсем не, той си е разбойник, от когото всички треперят.
— Вие виждали ли сте го?
— Ние? Е, че кой изобщо го е виждал?
— Ама сигурни ли сте, че има такъв човек?
— И таз добра, разбира се, че има! Пък и да го нямаше…
— Пък и да го нямаше какво?
— … щеше да бъде все тая. Ха-ха!
— Но всички казват…
— Разбира се, така трябва да се казва! Джан дей Бруги е оня ужасен разбойник, дето краде и убива навред! Само да посмее някой да се усъмни в това!
— Ей, ти, момче, смееш ли да се съмняваш в това?
Изобщо Козимо започна да разбира, че колкото повече се изкачваше към гората, страхът, който изпитваха от Джан дей Бруги долу в равнината, се превръщаше в двусмислено отношение, за да стигне до открита подигравка. Мина му любопитството да го види, защото разбра, че Джан дей Бруги нищо не представлява за най-опитните хора. И точно тогава се случи тъй, че го срещна.
Един следобед Козимо седеше на орех сред гората и четеше. Напоследък му се бе дощяло да прочете някоя книга. В края на краищата отегчително е да стоиш цял ден със запъната пушка и да чакаш да дойде някоя чинка.
И тъй, Козимо четеше „Жил Блас“ от Льосаж[25], като държеше в едната си ръка книгата, а в другата — пушката. Отимо Масимо, който не обичаше господарят му да чете, обикаляше и търсеше претекст да го отвлече. Лаеше по една пеперуда, за да види дали ще го накара да насочи пушката към нея.
Ето, горе откъм планината по пътеката идваше, тичайки задъхан, брадат, невъоръжен и раздърпан човек, а зад него двама стражи размахваха саби и викаха:
— Дръжте го, това е Джан дей Бруги! Най-после го спипахме!
Точно по това време разбойникът беше взел малко преднина пред стражите, ала продължаваше да тича все тъй неуверено, като човек, който се страхува да не сбърка пътя или да не попадне в капан. Ако я караше така, стражите щяха да го настигнат. Орехът на Козимо не предлагаше опора за онзи, който би поискал да се качи, но брат ми държеше на клона въже, от онези, които винаги носеше със себе си, за да преодолява трудните места.
Хвърли единия му край към земята и върза другия за клона. Разбойникът видя това въже да пада почти на носа му, вдигна ръце, поколеба се за миг, после се хвана за въжето и бързо-бързо се изкачи, като с това разкри, че е един от онези неуверени, но импулсивни или импулсивни, но неуверени хора, които уж все не могат да уловят подходящия миг, а в действителност много добре го улучват всеки път.
25
„Жил Блас от Сантиляна“ — пикаресков роман от френския писател Ален-Рьоне Льосаж (1668–1747), много популярен през XVIII в. — Б. пр.