— Куче! „Клариса“! He!
— Тогава отиваш.
— Аз…
Угачо откъсна още три листа и ги запрати в пламъците.
Джан дей Бруги се тръшна на земята и зарови лице в ръцете си.
— Ще отида — рече той. — Но обещайте ми, че ще ме чакате с книгата пред къщата на митничаря.
Скриха разбойника в един чувал със сноп вършини на главата. Бел Лope носеше чувала на гръб. След него вървеше Угачо с книгата. Всеки път, когато Джан дей Бруги с ритник или ръмжене отвътре показваше, че се готви да се откаже, Угачо го умиряваше, като откъсваше шумно лист от книгата.
По този начин, преоблечени като дървари, го завлякоха чак вътре в къщата на митничаря и го оставиха. Отидоха да се спотаят недалеч зад една маслина. Там чакаха да извърши грабежа и да дойде при тях.
Но Джан дей Бруги бързаше премного. Излезе, преди да се е спуснал мракът, когато все още из къщата имаше хора.
— Горе ръцете!
Ала не беше като някога, сякаш се наблюдаваше отстрани и се чувстваше малко смешен.
— Горе ръцете, казах! Всички в тая стая до стената…
Къде ти, сам той не си вярваше. Вършеше всичко колкото да се каже.
— Това ли сте всички?
Не бе забелязал, че едно момиченце беше избягало.
Тъй или иначе, работата не търпеше отлагане. Ала нещата се проточиха. Митничарят се правеше на утрепан, не можеше да намери ключовете, Джан дей Бруги разбираше, че вече не вземат на сериозно заплахите му, и някак в дъното на душата си беше доволен, че става тъй.
Най-после излезе от къщата с ръце, натежали от торбички, пълни със скуди. Изтича почти слепешката до маслината, определена за срещата.
— Ето всичко, което имаше вътре. Дайте ми сега „Клариса“.
Четири, осем, десет ръце го сграбчиха и го обездвижиха от раменете до глезените. Цяло отделение стражи го вдигнаха и го вързаха като салам.
— Ще гледаш Клариса през решетка! — И го отведоха в затвора.
Затворът беше малка кула на брега на морето. Наблизо растеше горичка от пинии. От короната на едно от тези дървета Козимо достигаше почти до килията на Джан дей Бруги и виждаше лицето му през решетките.
Разбойникът беше безразличен към разпитите и съдебния процес. Каквото и да станеше, щяха да го обесят. Но голямата му мъка през тези дни на бездействие, прекарани в затвора, дни, в които не можеше да чете, беше онзи роман, останал недочетен. Козимо успя да си набави друг екземпляр от „Клариса“ и го взе със себе си на пинията.
— Докъде беше стигнал?
— Там, където Клариса бяга…
Козимо разлисти книгата, рече:
— А, да, ето… — И започна да чете на висок глас, обърнат към решетката, за която се беше хванал Джан дей Бруги.
Следствието трая дълго. Разбойникът издържаше на мъченията. Трябваше да минат много дни, преди да го накарат да признае всяко от безбройните си престъпления. Всеки ден, преди и след разпитите, той заставаше при решетката, за да слуша Козимо, който му четеше. Като свърши „Клариса“ и като забеляза, че слушателят е малко натъжен, Козимо разбра, че да се слуша Ричардсън в заключено помещение, е леко потискащо, и затова започна да му чете един роман от Филдинг[31], който с раздвиженото си действие компенсираше до известна степен изгубената свобода на затворника. Това беше през дните на процеса, а умът на Джан дей Бруги бе зает само с преживяванията на Джонатан Уайлд[32].
Преди да свърши романът, дойде денят на екзекуцията. Върху една кола, придружен от свещеник, Джан дей Бруги направи последното си пътешествие приживе. В Омброза бесеха осъдените на един висок дъб насред площада. Целият народ наоколо образуваше кръг.
Когато му сложиха клупа на врата, Джан дей Бруги чу изсвирване сред клоните. Вдигна глава. Беше Козимо със затворена книга.
— Кажи ми как свършва — попита осъденият.
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Джан. Джонатан го обесват.
— Благодаря, нека и с мен да стане тъй! Сбогом!
Сам ритна стълбата и увисна.
Козимо остана до късна нощ, възседнал клона, на който висеше обесеният. Всеки път, когато някой гарван се приближеше, за да кълве очите или носа на трупа, Козимо го пропъждаше, като размахваше шапката си.
XIII
И така, общувайки с разбойника, Козимо се зарази от чрезмерна страст за четене, за учение и тя му остана за цял живот. Обичайната поза, в която го виждаха, беше с отворена книга в ръце, възседнал удобен клон или облегнат на някой чатал като на училищен чин с лист, положен на дъсчица. В някоя дупка на дървото бе сложена мастилницата, а Козимо пишеше с дълго паче перо.
31
Хенри Филдинг (1707–1754) — представител на английския реализъм от епохата на Просвещението. — Б. пр.