Историята, която сега ще предам, бе разказана от Козимо в много различни версии. Ще изложа най-богатата на подробности и най-логичната. Макар да е вярно, че брат ми прибавяше доста измислени от него неща, разказвайки своите приключения, то аз поради липса на други източници се старая винаги буквално да се придържам към думите му.
И тъй, веднъж Козимо, който от стоене на пост по време на пожарите бе добил навика да се събужда нощем, зърна някаква светлина да слиза към долината. Проследи я безшумно със своите котешки стъпки по клоните и видя Енеа Силвио Карега, който крачеше чевръсто с фес и роба с фенер в ръка.
Защо обикаляше в тоя час рицарят адвокат, който беше свикнал да си ляга с кокошките? Козимо тръгна след него. Внимаваше да не вдига шум, макар да знаеше, че когато Карега върви устремно, е глух и вижда само на педя пред носа си.
По кози пътеки рицарят адвокат стигна до морския бряг на каменист плаж. Започна да разклаща фенера. Нямаше луна, в морето нищо не се виждаше освен пяната на най-близките вълни. Козимо остана на малко отдалечена от брега пиния, защото там растителността вече се разреждаше, но бе достатъчно близо, за да види на пустия бряг стареца с високия фес да разклаща фенера към мрака на морето. В отговор из тъмата се появи друга светлина на фенер. Тя бе неочаквано близо. Внезапно изникна малко корабче, различно от тукашните — с квадратно тъмно платно и весла. Стигна до брега.
При трептящата светлина на фенерите Козимо съзря мъже с чалми. Неколцина останаха в гемията, като я задържаха до брега с отривисти тласъци на греблата. Други слязоха. Те имаха широки червени и бухнали панталони и лъскави ятагани, втъкнати в поясите. Козимо напрягаше уши и очи. Старецът и берберите[43] ломотеха помежду си на език, който не се разбираше. Въпреки това от време на време на брат ми му се струваше, че долавя нещо от смисъла. Без съмнение това беше известната лингва франка[44], на която говореха в левантинските[45] пристанища. Козимо чуваше по някоя дума от нашия език, на която Енеа Силвио наблягаше, като я омесваше с други неразбираеми думи. Нашите бяха имена на кораби, всеизвестни названия на шхуни или бригантини, принадлежащи на корабовладелци от Омброза, които правеха курсове между нашето и други пристанища. Не беше нужно много, за да се разбере какво казваше рицарят. Той информираше пиратите за дните на пристигането и тръгването на корабите от Омброза, за товара, който носеха, за курса, за оръжието, с което разполагаха на борда.
Сега старецът навярно беше им разказал всичко, което знаеше, защото се обърна и си тръгна незабавно, а пиратите се качиха на гемията и отново изчезнаха в тъмното море. Разговорът бе протекъл бързо, което подсказваше, че е нещо обичайно. Кой знае от колко време мюсюлманите правеха засади благодарение на сведенията, почерпани от нашия управител!
Козимо остана на пинията, неспособен да се откъсне от пустото крайбрежие. Духаше вятър. Вълните блъскаха скалите. Дървото скърцаше, а брат ми тракаше със зъби не от студения въздух, а поради хлада, който изпита от печалното откритие.
Значи, кроткият и тайнствен старик, когото от деца смятахме за вероломен и когото Козимо вярваше, че се е научил малко по малко да цени и разбира, се разкри като предател, недостоен за прошка… Този неблагороден човек желаеше злото на страната, която го бе приютила като отрепка след живот, пълен с грешки… Защо? До такава степен ли го влече носталгията по онези страни и ония хора, сред които трябва да е бил за известно време щастлив? Или таеше жестока злоба срещу нашата страна, в която всяка хапка навярно е имала вкус на унижение? Козимо беше раздвоен между подтика да изтича, да обади за козните на шпионина, та да спаси товарите на нашите търговци, и мисълта за болката, която ще изживее нашият баща поради необяснимата си привързаност към този особен индивид. Той вече си представяше сцената. Окованият рицар между стражите сред шпалир от омброзианци, които го кълнат, отведен на площада. Слагат му клупа на шията и го бесят. След траурното бдение над Джан дей Бруги Козимо се бе заклел никога да не присъства на смъртно наказание. И ето че сега трябваше да бъде арбитър за смъртната присъда на човек, който може би беше наш чичо.
43
Бербери, мавританци, маври, мароканци, сарацини — стари названия на мюсюлманите, жители на северния бряг на Африка. — Б. пр.
45
Левантински или източни наричали пристанищата в източната част на Средиземно море. — Б. пр.