В пещерата имаше съвещание на пиратски главатари. По време на оживеното разтоварване Козимо не беше забелязал, че бяха останали вътре. Като чуха вика на часовоя, излязоха и се видяха заобиколени от цяла орда мъже и жени с черни от сажди лица, с качулки от чували, въоръжени с лопати. Пиратите вдигнаха ятагани и се хвърлиха напред, за да си отворят път. Въглищарите нададоха възгласи на своя диалект, чу се „иншаллах“[46] и битката започна.
Въглищарите бяха повече, но пиратите бяха по-добре въоръжени. В същото време известно е, че срещу ятаганите няма по-добро оръжие от лопатата. Данг-данг — и мароканските остриета отскачаха, назъбени като триони. От своя страна пушките вдигаха пукотевица и пушек и нищо повече. Някои от пиратите, най-вероятно офицери, имаха хубави на вид пушки, целите гравирани, но в пещерата кремъците се бяха навлажнили и правеха засечка. Най-съобразителните от въглищарите нанасяха зашеметяващи удари с лопати по главите на пиратите, за да им вземат пушките, ала поради чалмите ударите достигаха до мюсюлманите омекотени като през възглавница. По-удобно беше да ги блъскат с коляно в корема, защото пъповете им бяха голи.
Като видяха, че единственото достъпно оръжие в изобилие бяха камъните, въглищарите взеха да ги замерват. От своя страна и маврите започнаха да хвърлят камъни и най-после с помощта на камъните битката придоби определен облик, но тъй като въглищарите се мъчеха да влязат в пещерата, все по-силно привлечени от миризмата на пушената риба, а мохамеданите се стремяха да избягат към гемията, останала до брега, между двете враждуващи страни липсваха мотиви за истинско сражение.
По едно време въглищарите се устремиха в атака, която им откри входа на пещерата. Мохамеданите все още устояваха под ситна градушка от камъни. Тогава видяха, че пътят към морето е свободен. Защо трябваше да се съпротивляват повече? По-добре беше да вдигнат платното и да си вървят.
Като стигнаха лодката, трима пирати — и тримата благородни офицери, разгънаха платното. С един скок от пиния, надвесена над морето, Козимо се хвърли върху мачтата, хвана се за най-горния рей, закрепи се здраво с колене и измъкна шпагата. Тримата пирати вдигнаха ятагани. Цепейки въздуха наляво и надясно, брат ми държеше в шах и тримата. Все още допряната до брега лодка се навеждаше ту на едната, ту на другата страна. Появи се луната. В миг проблеснаха мохамеданските остриета и шпагата, подарена от барона. Брат ми се плъзна надолу по мачтата и заби шпагата в гърдите на единия пират, който падна през борда. Бърз като гущер, Козимо пак се изкатери, успявайки да парира на два пъти замаха на другите. После се спусна още веднъж и наниза втория, изкачи се отново, последва кратка схватка с третия и накрая го прободе.
Тримата мохамедански офицери лежаха проснати във водата наполовина навън, с бради, пълни с водорасли. Другите пирати при изхода на пещерата бяха зашеметени от удари с камъни и лопати. Все още покаченият на мачтата Козимо се оглеждаше победоносно, когато от пещерата изскочи като котка със запалена опашка рицарят адвокат. Дотогава се беше крил там. Изтича по плажа с наведена глава, блъсна лодката, като я отдалечи от брега, хвърли се в нея, грабна веслата и с все сили започна да гребе навътре.
— Рицарю, какво правите? Луд ли сте? — викаше Козимо, хванал се за флагщока. — Върнете се на брега, накъде отивате?
Къде ти! Ясно беше, че Енеа Силвио Карега иска да достигне пиратския кораб, за да се спаси. Неговото предателство бе безвъзвратно разкрито. Съзнаваше, че ако остане на брега, неминуемо ще свърши на ешафода. Продължаваше да гребе. Козимо не знаеше как да постъпи: макар все още да беше с гола шпага в ръка, старецът бе невъоръжен и слаб. В края на краищата не искаше да употреби насилие спрямо него. Освен това, за да го достигне, трябваше да слезе от мачтата, а това бе равносилно да стъпи на земята. Въпросът дали слизането в лодка се равнява на слизането на земята и дали вече не беше престъпил собствените си закони, като бе скочил от дърво с корени на дърво без корени — в лодката, — беше твърде сложен, за да си го постави в този миг. И така, той нищо не предприе. Стоеше на рея, спуснал единия си крак отсам, другия оттатък мачтата, и се остави да го носят вълните, докато лек ветрец надуваше платното. Старецът не преставаше да гребе.
Чу се лай. Подскочи от радост. Кучето Отимо Масимо, което бе загубил от погледа си по време на битката, беше се свило в дъното на лодката и помахваше опашка, сякаш нищо не се бе случило. „В края на краищата — помисли си Козимо — няма какво толкова да се измъчвам. Все едно че съм сред семейството си — със своя чичо и своето куче. Возя се на лодка. След толкова години живот, прекаран по дърветата, това е приятно разнообразие.“