Над морето имаше луна. Старецът се беше изморил, гребеше с мъка, плачеше и взе да нарежда:
— Ах, Заира[47], ах, Аллах, Аллах, Заира… Ах, Заира, иншаллах…
И продължи да говори неразбираемо на турски, повтаряше през сълзи женското име, което Козимо никога не бе чувал.
— Какво говорите, рицарю? Какво става с вас? Къде отиваме? — питаше той.
— Заира… Ах, Заира… Аллах, Аллах — не млъкваше старецът.
— Коя е Заира, рицарю? Въобразявате си, че отивате при Заира?
Енеа Силвио Карега кимаше утвърдително с глава, мърмореше на турски през сълзи и отново викаше към луната това име.
Козимо веднага започна да прави предположения за тази Заира. Може би щеше да се разкрие най-дълбоката тайна на този загадъчен и избягващ хората човек. Щом рицарят смяташе, че отивайки към пиратския кораб, ще пристигне при Заира, значи ставаше дума за някаква жена, която се намира в мюсюлманските страни. Може би е била негова съпруга или любовница по ония места, в градините на отвъдморските брегове, или по-вероятно дъщеря, дъщеря, която не бе виждал от момиченце. За да я открие, трябва години наред да е поддържал връзка с турски или мавритански кораби в нашето пристанище и може би най-после бе узнал някаква вест за нея. Може би е научил, че тя е робиня, и за да я откупи, се бе съгласил да уведомява мохамеданите за пътешествията на бригантините от Омброза. Или може би по този начин уреждаше сметката, която трябваше да плати, за да го допуснат на своя кораб и да го отведат в страната на Заира.
Сега, след като беше разобличено коварството му, той бе принуден да бяга от Омброза. Берберите вече не можеха да откажат да го вземат и да го отведат при нея. В неговата реч, прекъсвана от въздишки, се смесиха нотки на надежда, на молба, а също и на страх: страх, че все още не е настъпило подходящото време, че все още някоя злощастна случка може да го раздели от желаното същество.
От умора не бе в състояние повече да движи веслата. Тогава се приближи сянка — някаква берберска лодка. Може би от някой кораб бяха чули шума от битката на брега и изпращаха съгледвачи.
Козимо се плъзна до средата на мачтата, за да се скрие зад платното. Старецът на свой ред започна да вика на лингва франка да го вземат, да го отведат на кораба. Протягаше ръце. Изпълниха молбата му. Двама еничари с чалми успяха да го достигнат, хванаха го за раменете, вдигнаха го, какъвто бе лек, и го изтеглиха на своето корабче. Поради тласъка лодката на Козимо се отдалечи, вятърът подхвана платното и тъй брат ми, който вече чакаше смъртта, не бе открит.
Докато се отдалечаваше под порива на вятъра, чу гълчава от свада на пиратската лодка. Една дума, казана от маврите, прозвуча като „подлец“, а старецът повтаряше като идиот „Ах, Заира!“. Всичко това показваше как е бил посрещнат рицарят. Навярно го държаха отговорен за засадата при пещерата, за загубата на плячката, за смъртта на своите другари и го обвиняваха, че ги е предал. Чу се вик, нещо тупна, после настъпи тишина. Козимо си спомни ясно гласа на баща си, който викаше по полето „Енеа Силвио, Енеа Силвио!“, и скри лице в платното.
Отново се изкачи на рея, за да види накъде се носи лодката. Нещо, тласкано от течението, плуваше сред морето. Някакъв предмет, нещо като шамандура, но шамандура с опашка. Освети го лунен лъч. Забеляза, че не е предмет, а глава. Глава с фес с пискюл. Позна лицето на плуващия по гръб рицар адвокат. Гледаше с обичайния си отнесен вид, с отворена уста. От брадата надолу всичко останало беше във водата и не се виждаше. Козимо извика:
— Рицарю, рицарю, какво правите? Защо не се качите? Хванете се за лодката! Сега ще ви помогна да се качите, рицарю!
Ала старецът не отговори: плуваше, плуваше, гледаше нагоре със замаян поглед, сякаш нищо не виждаше. И Козимо каза:
— Хайде, Отимо Масимо, хвърли се във водата. Хвани рицаря за врата. Спаси го, спаси го!
Послушното куче се хвърли, опита се да захапе яката на стареца, ала не успя, тогава го хвана за брадата.
— За яката, за яката, Отимо Масимо! — настоя Козимо, но кучето повдигна главата и я тласна до борда на лодката. И се видя, че вече няма врат, ни тяло, нито каквото и да е друго, че това е само глава. Главата на Енеа Силвио Карега, отсечена с удар на ятаган.
XVI
Отначало Козимо разказваше съвсем друга версия за печалния край на рицаря адвокат. Когато вятърът докара до брега лодката и него, кацнал на рея, и Отимо Масимо я последва, влачейки отрязаната глава, на хората, които притичаха при неговия вик, брат ми разказа — от дървото, върху което се беше преместил с помощта на въже — една доволно по-проста история. А именно, че рицарят е бил отвлечен от пиратите и по-късно убит. Дори впоследствие се опита да изгради за нашия предполагаем чичо измамна слава, като изфантазира някаква си тайна и хитра негова борба, целяща да срази пиратите. Нашият чичо от доста време се бил посветил на тайната си борба, бил разкрит от маврите и това го довело до страдалческа смърт. Но разказът беше противоречив и гъмжеше от непълноти, защото имаше и нещо друго, което Козимо искаше да скрие. Не желаеше да споменава, че пиратите бяха разтоварили стока в пещерата, че са се намесили въглищарите. И наистина, ако се узнаеше всичко, цялото население на Омброза щеше да се качи в гората, за да вземе обратно стоката от горските жители, обвинявайки ги, че са крадци.